Стоманеното сърце

— Аз не направих нито едното, нито другото — мрачно каза Коуди. — Положил съм клетва. Да служа и да защитавам. Няма да спра да го правя, само защото някакви си разбойници с магически способности са почнали да пердашат всички наред. Точка по въпроса.

Изтръпнах от думите му. Взирах се в значката, а умът ми се премяташе като палачинка в тиган, докато се мъчех да разбера този човек. Да съчетая закачливия бъбрив самохвалко с образа на полицая, който още е на своя пост. Все още служи, след като градската управа е паднала, полицейският участък е затворен и всичко му е отнето.

Историите на останалите сигурно са подобни, помислих аз, поглеждайки към Тиа, която работеше усърдно и посръбваше от колата. Какво я беше въвлякло в тази битка, която повечето хора биха нарекли безнадеждна? Да живее в непрестанно бягство, за да въздаде справедливост на онези, които законът би трябвало да заклейми, но не може да ги докосне? Какво беше въвлякло Ейбрахам, Меган, самия Професор?

Пак погледнах Коуди, който се канеше да затвори калъфчето на значката. Срещу нея имаше нещо, мушнато зад пластмасата — снимка на жена, но с отрязана ивица там, където са били очите и по-голямата част от носа.

— Кой е това?

— Някой специален — отвърна Коуди.

— Кой?

Той не отговори, а рязко затвори калъфчето на значката.

— По-добре е да не знаем и да не разпитваме за семействата си — обади се Тиа от масата. — Обикновено работата на Възмездителите завършва със смърт, но от време на време залавят някого от нас. По-добре е да не сме в състояние да разкрием неща, които биха изложили на опасност любимите на останалите.

— О, да. Разумно. Просто не бях помислил за това. На мен не ми останаха любими хора.

— Как върви при тебе, момичето ми? — попита Коуди и лениво се приближи към масата. Присъединих се към него и видях, че Тиа е разгърнала списъци, доклади и сметководни книги.

— Изобщо не върви — отвърна намусено тя. Потърка очи под очилата. — Все едно се мъча да възстановя сложна мозайка само от едно парченце.

— Какво правиш? — попитах аз. От сметководните книги разбирах не повече, отколкото от картите.

— Стоманеното сърце е бил ранен в онзи ден — отговори Тиа. — Ако спомените ти са точни.

— Точни са — уверих я аз.

— Спомените избледняват — каза Коуди.

— Не и моите. Не и за това. Не и за онзи ден. Мога да ви кажа какъв цвят беше вратовръзката на отговорника за ипотеките. Мога да ви кажа колко касиерки имаше. Сигурно мога да преброя за вас плочките на тавана. Всичко е тук, в ума ми. Прогорено е в него.

— Добре — отговори Тиа. — Е, ако ти си прав, значи Стоманеното сърце е бил неуязвим през по-голямата част от битката и е бил ранен чак към края. Нещо се е променило. Работя по всички възможности: нещо във връзка с баща ти, с мястото или със ситуацията. Най-вероятна ми се струва възможността, която ти спомена — че има нещо общо с трезора. Може би нещо вътре в него е отслабило Стоманеното сърце и когато трезорът е бил взривен, то е могло да му повлияе.

— Значи ти търсиш опис на съдържанието на трезора.

— Да. Но задачата е невъзможна. Повечето от описите може би са унищожени със самата банка. Външни записи би трябвало да се съхраняват някъде в сървър. Хост на Първа обединена е била компанията Дори Джоунс ООД. Повечето от сървърите им се намират в Тексас, но сградата беше опожарена при метежите на Ардра преди осем години.

— Това оставя нищожната възможност да имат физически запис или дигитално резервно копие в друг от своите клонове, обаче в тази сграда се намираха основните офиси, така че шансовете са минимални. Освен това търсех списъци на клиентите — богатите или известните хора, за които се знае, че ползват банката и имат отделения в трезора. Може да са съхранявали там нещо, което да е вписано в публичния регистър. Особен камък, специфичен символ, който Стоманеното сърце може да е видял, каквото и да е.

Погледнах Коуди. Сървъри? Хост? За какво говореше тя? Той сви рамене.

Проблемът беше, че слабо място на Епичния може да е практически всичко. Тиа спомена символи — имаше Епични, които губеха способностите си за няколко мига при вида на даден мотив. Други отслабваха, когато мислеха определени неща, не ядяха правилните храни или ядяха неправилните храни. Слабостите бяха по-разнообразни от силите.

— Не се ли справим с тази задача — продължи Тиа, — останалата част от плана е безполезна. Тръгваме по опасен път, обаче не знаем дали в края му ще можем да направим необходимото. Това изключително много ме тревожи, Дейвид. Ако се досетиш за нещо — нещо — което може да ми даде още една следа, кажи ми.

— Ще кажа — обещах аз.

— Добре. В такъв случай, взимай Коуди и моля, оставете ме да си върша работата.

— Ти наистина трябва да се научиш да вършиш две неща едновременно, момичето ми. Като мен.

— Лесно е едновременно да си буфон и да забъркваш каши, Коуди. Да оправяш кашите, докато се занимаваш с гореспоменатия буфон — ето кое е много по-трудно. Върви намери нещо да застреляш или каквото там правиш.