Стоманеното сърце

Свалих тензора и му го дадох. Коуди си го сложи и небрежно вдигна ръка — с дланта напред — на една страна и я тласна навън. Тензорът почна да вибрира при движението на ръката му, а когато спря, една бледа, опушено зелена вълна продължи напред и удари падналия стол и тръбата. Те се превърнаха в прах и паднаха като облаче на земята.

Всеки път, щом видех тензорите в действие, аз се изумявах. Обхватът им беше съвсем ограничен, не повече от метър, и не засягаха жива плът. Не бяха много добри в бой — наистина, можеш да превърнеш нечий пистолет в прах, но само ако си много близо. В такъв случай да се концентрираш и да ползваш тензора е много по-неефективно, отколкото просто да халосаш човека.

Въпреки това тензорите предлагаха невероятни възможности. Придвижване из недрата на стоманените катакомби в Нюкаго, влизане и излизане от помещения. Успееш ли да скриеш тензора, можеш да се измъкнеш от всички окови и всички килии.

— Продължавай да се упражняваш — рече Коуди. — Показваш талант, затова Проф ще иска да станеш добър с тензорите. Имаме нужда от още един член на екипа, който може да ги ползва.

— Не можете ли всички? — изненадах се аз.

Коуди поклати глава.

— Меган не може да ги накара да действат, а Тиа рядко е в положение да ги ползва. Тя ни е нужна, за да подсигурява поддръжка по време на мисия. Така че обикновено само Ейбрахам и аз ги ползваме.

— Ами Проф? Той ги е изобретил. Трябва доста да го бива с тях, нали?

Коуди пак поклати глава.

— Не знам. Отказва да ги ползва. Нещо като лош опит в миналото. Не говори за това. Сигурно не би трябвало. Не е нужно ние да знаем. Във всеки случай, ти трябва да се упражняваш. — Коуди тръсна глава, свали тензора и го натика в джоба си. — Какво ли не бих дал навремето за един такъв.

И останалите технологии на Възмездителите бяха удивителни. Якетата, които действаха малко като броня, бяха едни от тях. Коуди, Меган и Ейбрахам ги носеха — различни отвън, а отвътре със сложна мрежа от диоди, които някак ги предпазваха. Друга технология беше търсачът, който показваше дали някой е Епичен. Виждал бях още само болконтрол, както те го наричаха — устройство, което увеличаваше способността на тялото да се лекува.

Толкова е тъжно, помислих аз, докато Коуди донесе метла да почисти праха. Всички тези технологии… биха могли да променят света. Ако Епичните не го бяха променили първи. Съсипаният свят нямаше как да се наслади на ползите.

— Какъв беше животът ти навремето? — попитах аз Коуди, докато му държах лопатката. — Преди да се случи всичко това? Какво работеше?

— Няма да ми повярваш — отвърна Коуди с усмивка.

— Нека да позная — казах аз в очакване на поредната му история. — Професионален футболист? Високо платен убиец и шпионин?

— Полицай — рече унило той, гледайки надолу към купчината прах. — В Нашвил.

— Какво? Наистина ли? — Наистина се изненадах.

Коуди кимна, после ми махна да изхвърля първата купчина прах в кофата за боклук, докато той помете останалото.

— На младини и баща ми е бил полицай, още в старата родина. В малък град. Не си го чувал. Преселил се тук, когато се оженил за майка ми. Аз израснах тук; всъщност никога не съм бил в родината. Но исках да съм като тате, та когато той умря, изкарах академията и постъпих в полицията.

— Ха — отвърнах аз и пак се наведох да събера останалия прах. — Далеч не е толкова бляскаво, колкото си го представях.

— Е, аз лично разбих цял наркокартел, нали разбираш.

— То се разбира от само себе си.

— А пък веднъж Сикрет сървис караха президента през нашия град и всичките ядоха някакви скапани кифли и се изпонатръшкаха, така че нашият участък трябваше да опази президента от заговор за убийство. — Той се провикна към Ейбрахам, който бърникаше една от пушките на екипа. — И франсетата стояха зад тая работа, ще знаеш.

— Не съм французин! — викна в отговор Ейбрахам. — Аз съм канадец, слонце.

— Един дол дренки сте! — рече Коуди, после се ухили и пак се обърна към мен. — Както и да е. Може и да не беше блестящо. Не през цялото време. Но ми беше добре. Обичам да правя добро на хората. Да служа и да защитавам. И после…

— После какво?

— Когато страната рухна, Нашвил беше анексиран — обясни Коуди. — Група от петима Епични сложи ръка на по-голямата част от Юга.

— Вещерското сборище — кимнах аз в отговор. — Всъщност бяха шестима. Имаше двойка близнаци.

— А, да. Все забравям, че си влудяващо осведомен за тези работи. Все тая. Те дойдоха на власт и полицейският участък мина на служба към тях. От нас се очакваше ако не сме съгласни, да върнем значките си и да се пенсионираме. Добрите така и направиха. Лошите останаха и станаха още по-лоши.

— Ами ти?

Коуди докосна предмета, който беше закачен отдясно на колана му. Приличаше на тънък портфейл. Разкопча го и отвътре се показа изподрана — но още полирана — полицейска значка.