Стоманеното сърце

През последните дни няколко пъти излизах от скривалището, винаги в компанията на някой от Възмездителите. Наглеждането ме притесняваше, но го понасях. Все още не можех да се надявам да ми се доверят. Не напълно. Освен това не исках да ходя из стоманените катакомби сам, макар че никога нямаше да си го призная гласно.

С години избягвах тези дълбини. Във Фабриката разказваха истории за извратените типове — ужасни чудовища — които живеят долу. Банди, които буквално се прехранват с глупаците, които са се залутали из тези забравени коридори, убиват ги и ядат месото им. Убийци, престъпници, наркомани. Даже не и нормалните престъпници и наркомани, които си имахме горе. Особено извратени такива.

Може и да преувеличаваха. Хората, които подминахме, наистина изглеждаха опасни, но по-скоро враждебни, а не побъркани. Наблюдаваха мрачно и очите им следяха всяко наше движение, докато не излезехме от полезрението им.

Тези хора искаха да са сами. Те бяха париите на париите.

— Защо той им позволява да живеят тук долу? — попитах аз, когато подминахме поредната група.

Меган не отговори — вървеше сама напред — обаче Ейбрахам погледна през рамо към огъня и редицата хора, които бяха пристъпили напред, за да се уверят, че сме си отишли.

— Винаги ще има хора като тях — отговори той. — Стоманеното сърце го знае. Тиа смята, че той е създал това място за тях, за да знае къде са. Полезно е да знаеш къде се намират твоите парии. По-добре такива, които познаваш, отколкото такива, които не очакваш.

Стана ми неудобно от това. Мислех, че тук долу сме изцяло извън полезрението на Стоманеното сърце. Май това място не беше толкова безопасно, колкото смятах.

— Не можеш да държиш всички хора затворени през цялото време — продължи Ейбрахам. — Не и без да построиш як затвор. Затова позволяваш някаква свобода на онези, които наистина, наистина я искат. По този начин те не се бунтуват. Ако го свършиш правилно.

— С нас той не успя да го свърши правилно — тихо отговорих аз.

— Да. Да, наистина.

Докато вървяхме, продължих да поглеждам назад. Не можех да се отърся от притеснението, че някой в катакомбите ще ни нападне. Но не го направиха. Те…

Сепнах се, защото осъзнах, че в същия момент някои от тях ни следяха.

— Ейбрахам! — обадих се тихо аз. — Следят ни.

— Да. Бъди спокоен. И отпред ни причакват.

Пред нас тунелът се стесняваше. И наистина там стояха и ни чакаха група призрачни фигури. Облечени бяха в замъкнатите оттук-оттам дрипи, характерни за повечето обитатели на катакомбите. Носеха стари пушки и пистолети, увити в кожа — от онези оръжия, които може и да работят през ден и са ползвани от дузина собственици през последните десет години.

Ние тримата спряхме, преследвачите ни настигнаха и така останахме без изход. Не можех да видя лицата им. Никой от тях не носеше мобилен, а без светлината на мобилните беше тъмно.

— Хубаво оръжие е това, приятелю — проговори една от фигурите пред нас. Никой не правеше видимо враждебни движения. Държаха оръжията с дулата настрани.

Внимателно почнах да свалям пушката си, а сърцето ми препускаше. Ала Ейбрахам положи длан на рамото ми. Масивната картечница беше в другата му ръка и дулото й сочеше нагоре. Облечен беше в едно от якетата на Възмездителите, като Меган, само че неговото беше сиво и бяло с висока яка и няколко джоба, докато нейното беше обикновено кафяво кожено яке.

Винаги ги носеха, когато напускаха скривалището. Никога не бях виждал как действат и не знаех каква реална защита предоставят.

— Стой на място — рече ми Ейбрахам.

— Ама…

— Аз ще се оправя с това — отвърна той със съвършено спокоен глас и пристъпи напред.

Меган застана зад мен с ръка върху кобура на пистолета. Не изглеждаше по-спокойна от мен. И двамата се мъчехме да наблюдаваме едновременно хората пред и зад нас.

— Харесва ли ви нашето оръжие? — любезно попита Ейбрахам.

— Трябва да оставите оръжията — отвърна разбойникът — и да продължите по пътя си.

— Това е съвършено безсмислено — заяви Ейбрахам. — Ако аз притежавам оръжия, които вие искате, значи моята огнева мощ е по-голяма от вашата. Ако се сражаваме, вие ще загубите. Разбираш ли? Твоята заплаха не действа.

— Ние сме повече от вас, приятелю — тихо каза онзи. — И сме готови да умрем. А вие?

Усетих как тилът ми се вледенява. Не, това не бяха убийците, които бях научен да вярвам, че живеят тук долу. Тези бяха нещо по-опасно. Като глутница вълци.

Вече можех да го видя в тях — в начина, по който се движеха и по който групите им наблюдаваха преминаването ни. Тези бяха низвергнати, но се бяха сдружили и бяха станали едно. Вече не живееха като индивиди, а като група.

А за такава група оръжия като тези на Ейбрахам и Меган щяха да увеличат шансовете за оцеляване. Те щяха да ни ги отнемат, дори и с цената на няколко живота. Бяха примерно една дузина мъже и жени срещу трима ни, при това ние бяхме обкръжени. Съотношението на силите беше ужасно. Едва се удържах да не сваля пушката и да открия огън.

— Вие не ни нападнахте от засада — изтъкна Ейбрахам. — Надявате се да приключите тази работа без смърт.

Крадците не отговориха.