Стоманеното сърце

— Няма да признае, ако го попиташ — уточни Ейбрахам, — но го прави със сигурност. Дори Стоманеното сърце знае да не закача добър търговец на оръжие. Ако убие или измъчва човек като Диамант, в бъдеще търговците няма да идват тук. Армията на Стоманеното сърце няма да разполага с по-добра техника от съседите. Това не значи, че на Стоманеното сърце му харесва — Диамант никога няма да може да отвори магазин над земята. Тук долу обаче Стоманеното сърце си затваря очите, докато войниците му продължават да получават оръжията си.

— Значи… каквото и да купим от него — вметнах аз, — Стоманеното сърце ще научи.

— Не, не — отвърна Ейбрахам, явно развеселен, все едно задавах въпроси за нещо невероятно просто като правилата за игра на криеница.

— Търговците на оръжие не говорят за клиентите си — рече Меган. — Поне докато клиентите са живи.

— Диамант се върна в града едва вчера — обясни Ейбрахам и ни поведе по-нататък в тунела. — Ще работи една седмица. Ако отидем при него първи, можем да видим с какво разполага, преди хората на Стоманеното сърце. Така можем да получим предимство, а? Диамант… често разполага с доста… интересни неща.

Добре тогава, рекох си. Предполагам, нямаше значение, че Диамант е нищожество. Бих ползвал всякакъв инструмент, за да се добера до Стоманеното сърце. Още преди години моралните условности спряха да ме безпокоят. Кой има време за морал в такъв свят?

Стигнахме коридора, който водеше до магазина на Диамант. Очаквах пазачи, може би в пълна силова броня. Но единственият човек там беше младо момиче в жълта рокля. Лежеше върху одеяло на пода и си рисуваше картинки върху някакъв лист със сребърен молив.

Ейбрахам вежливо подаде на момичето малък чип. То го взе, изучи го за миг и после потупа с него отстрани на мобилния си.

— Ние сме с Федрус — рече Ейбрахам. — Имаме среща.

— Продължавайте — отговори момичето и подхвърли чипа обратно на Ейбрахам.

Ейбрахам го улови във въздуха и продължихме по коридора. Погледнах през рамо към момичето.

— Охраната не е много силна.

— При Диамант винаги има нещо ново — отговори Ейбрахам с усмивка. — Сигурно зад кулисите има някоя сложнотия, някакъв капан, който момичето може да задейства. Навярно нещо, свързано с експлозиви. Диамант обича експлозивите.

Завихме зад един ъгъл и попаднахме в рая.

— Пристигнахме — обяви Ейбрахам.

16.

Магазинът на Диамант не беше в стая, а в един от дългите коридори на катакомбите. Предположих, че другият му край или е задънен, или се охранява. Пространството се осветяваше отгоре от преносими лампи, които бяха почти ослепителни след пълната тъмнина на катакомбите.

Тези лампи огряваха оръжия, които висяха със стотици по стените. Красиво полирана стомана и тъмно матово черно. Пушки. Пистолети. Масивни електронно компресирани зверове като оръжието на Ейбрахам, с пълни граватоници. Старомодни револвери, стекове гранати, гранатомети.

Аз притежавах две оръжия — пистолет и пушка. Пушката беше верен приятел. Имах я вече от три години и бях свикнал много да разчитам на нея. Когато бях в нужда, тя работеше. Връзката ни беше страхотна — аз се грижех за нея и тя се грижеше за мен.

При вида на магазина на Диамант обаче се почувствах като момче, което притежава само една количка играчка, и току-що му е предложен цял шоурум, пълен с ферарита.

Ейбрахам лениво провлече краката си в коридора. Не загледа оръжията. Меган влезе, а аз я следвах по петите, зяпайки окачените по стените оръжия.

— Ухаа. Като… бананова плантация за оръжия.

— Бананова плантация — повтори Меган с равен глас.

— Да. Нали знаеш как бананите растат на дърветата си, висят надолу и узряват?

— Колене, метафорите ти са тъпи.

Изчервих се. Художествена галерия. Трябваше да кажа „като художествена галерия за оръжия“. Не, чакай. Ако го кажа така, излиза, че оръжията идват да разгледат галерията. Значи, галерия на оръжия?

— Откъде въобще знаеш какво са банани? — тихо попита Меган, докато Ейбрахам поздравяваше някакъв дебел човек, застанал до празно място на стената. Това можеше да е само Диамант. — Стоманеното сърце не внася стоки от Латинска Америка.

— От моите енциклопедии — отговорих аз разсеяно. Галерия с оръжия за престъпно разрушение. Това трябваше да кажа. Звучи впечатляващо, нали? — Прочетох ги няколко пъти. Нещичко ми е останало в главата.

— Енциклопедии.

— Аха.

— Които си прочел „няколко пъти“.

Спрях, понеже си дадох сметка какво съм изтърсил.

— Ааа, не. Искам да кажа, само ги преглеждах. Нали разбираш, търсех снимки на оръжия. Аз…

— Какъв си зубрач — каза тя и отиде при Ейбрахам. Прозвуча весело.

Въздъхнах, присъединих се към тях и опитах да привлека вниманието й с новото сравнение, обаче Ейбрахам ни представяше на търговеца.

— … ново момче — говореше той, сочейки към мен. — Дейвид.