Стоманеното сърце

— Не е подходящо за всяка ситуация — отбранително каза Диамант. — Но могат да са много забавни. Какво по-хубаво от това да детонираш собствените експлозиви на противника, когато той не го очаква?

— Диамант — провикна се Ейбрахам някъде по коридора. — Ела да ми обясниш това тук.

— Ах, отличен избор! Прекрасни експлозии… — И търговецът се понесе към Ейбрахам.

Разглеждах панела с невинни, ала смъртоносни предмети. В тях имаше нещо много нередно. Аз бях убивал хора, но честно. С пушка в ръце, и то само по принуда. Нямах много житейски философии, но една от малкото беше нещо, научено от баща ми: никога да не удрям пръв. Ако трябва да нанеса втория удар, то да се постарая противникът да не се изправи на крака за трети.

— Тези могат да са полезни — каза Меган, която още стоеше със скръстени ръце. — Макар да се съмнявам, че този фукльо наистина си дава сметка за какво.

— Знам — отвърнах аз в опит да поправя грешката си. — Исках да кажа, да запишеш смъртта на онзи нещастник? Напълно непрофесионално.

— Всъщност той продава експлозиви, затова притежанието на подобен запис е професионално от негова страна. Подозирам, че има записи на действието на всички оръжия, понеже тук долу не можем да ги изпробваме лично.

Аз тръснах отвратено глава.

— Меган, записът показа как някакъв човек се взриви. Беше ужасно. Не можеш да се перчиш с такива работи.

Тя помълча, видимо загрижена за нещо. После ме погледна.

— Да. Разбира се. Ти така и не ми каза защо толкова се притесняваш да не ти казват зубрач.

— Казах ти. Не ми харесва, защото искам да правя страхотни неща, нали разбираш. А зубрачите не…

— Не е това — прекъсна ме тя и ме изгледа хладно. Искри, ама хубави очи имаше. — Притеснява те нещо по-дълбоко, което трябва да превъзмогнеш. Това е слабост. — Тя хвърли един поглед на бутилката с вода, после отиде при оръжието, което Ейбрахам инспектираше. Беше някакъв вид базука.

Наместих пушката на рамо и пъхнах ръце в джобовете си. Напоследък май прекарвах доста време в слушане на лекции. Мислех си, че като напусна Фабриката, това ще свърши. А трябваше да знам, че няма да е така.

Извърнах се от Меган и Ейбрахам и заразглеждах близката стена отсреща. Трудно ми беше да се съсредоточа върху оръжията, което ми се случваше за пръв път. Умът ми се връщаше към въпроса на Меган. Защо се притеснявах да ме наричат зубрач?

Отидох при нея. Ейбрахам тъкмо казваше:

— … не зная дали е това, което искаме.

— Но експлозиите са толкова мощни — възрази Диамант.

— Защото умните деца ги отвеждаха — казах аз тихичко на Меган.

Усещах как ме гледа, но продължавах да зяпам стената.

— Много деца във Фабриката така се мъчеха да докажат колко са умни. Имахме училище, нали разбираш. Ходиш на училище половин ден и работиш половин ден, ако не те изгонят. Ако се справяш зле, учителят просто те изключва и тогава работиш по цял ден. Училището беше по-лесно от Фабриката, затова повечето деца наистина много се стараеха.

— Умните обаче… наистина умните… зубрачите… те напускаха. Вземаха ги горе, в града. Ако покажеш някакви умения с компютрите или математиката, или писането, заминаваш. Чувам, че получавали добра работа. В пропагандната служба на Стоманеното сърце или в счетоводните му кантори и тем подобни. Като малък бих се смял на това, че Стоманеното сърце има счетоводители. А той ги има много, разбираш ли. В една империя ти трябват такива хора.

Меган ме изгледа любопитно.

— Затова ти…

— Научих се да съм тъп. Посредствен, по-скоро. Тъпите ги изритваха от училище, а аз исках да уча — знаех, че ми е нужно да уча — затова трябваше да остана. Освен това знаех, че отида ли горе, ще загубя свободата си. Той следи своите счетоводители много по-изкъсо, отколкото фабричните работници.

— Имаше и други момчета като мене. Много от момичетата напредваха бързо, умните, де. А някои от познатите ми момчета почнаха да приемат като повод за гордост това, че не са ги взели горе. Човек не иска да е от умниците. А аз трябваше да съм още по-внимателен, понеже задавах твърде много въпроси за Епичните. Трябваше да крия моите тетрадки, да търся начини да оборвам онези, които мислеха, че съм умен.

— Но ти вече не си там. Вече си с Възмездителите. Така че няма значение.

— Има. Защото аз не съм такъв. Не съм умен, а просто упорит. Умните ми приятели въобще не трябваше да учат. Аз трябваше да уча като кон за всеки тест.

— Като кон ли?

— Разбираш ме. Защото конете работят много, нали така? Теглят каруци, плугове и прочие?

— Аха. Последното го пропускам.

— Не съм умен.

Не споменах, че учех толкова упорито отчасти, за да знам съвършено отговора на всеки въпрос. Само тогава можех да си гарантирам, че ще отговоря погрешно точно на толкова въпроси, колкото да остана в средата на класа. Достатъчно умен, за да остана в училище, но недостоен за забелязване или внимание.

— Освен това, наистина умните ми приятели учеха, защото им доставяше удоволствие. А на мене — не. Мразех учението.

— Прочел си енциклопедията. Няколко пъти.