Стоманеното сърце

— Много е любезно от ваша страна да ни предложите тази възможност — рече Ейбрахам и им кимна. У него имаше някаква особена искреност; от друг тези думи биха прозвучали снизходително или саркастично, а от него бяха неподправени. — Няколко пъти ни пропуснахте да минем през територия, която смятате за ваша собственост. Благодарен съм ви и за това.

— Оръжията — каза разбойникът.

— Не мога да ви ги дам. Ние се нуждаем от тях. Пък и ако ви ги дадем, работите ще тръгнат зле за вас и останалите като вас. Други ще видят оръжията и ще ги поискат. Други банди ще се стремят да ги отнемат от вас, както вие се стремите да ги отнемете от нас.

— Не ти решаваш това.

— Може би не. Но от уважение към честта, която ни оказахте, аз ще ти предложа сделка. Дуел между теб и мен. Необходимо е да загине само един. Ако победим, ще ни оставите на мира и в бъдеще ще ни позволявате да минаваме свободно през тази област. Ако победите вие, моите приятели ще ви предадат своите оръжия, а вие можете да вземете от трупа ми онова, което желаете.

— Това са стоманените катакомби — отговори онзи. Сега някои от другарите му си шепнеха и той ги изгледа с премрежени очи, после додаде. — Тук не е място за сделки.

— И все пак вие вече ни предложихте сделка — спокойно отговори Ейбрахам. — Оказахте ни чест. Вярвам, че ще го направите отново.

На мен не ми приличаше на оказване на чест. Не ни нападнаха от засада, защото се бояха от нас; искаха оръжията ни, но не искаха сражение. Целта им беше да ни сплашат.

Водачът на разбойниците обаче най-сетне кимна.

— Добре — рече той. — Сделка.

После бързо вдигна пушката и стреля. Куршумът улучи Ейбрахам право в гърдите.

Но Ейбрахам не падна. Даже не трепна. В тесния тунел отекнаха още два изстрела и куршумите го улучиха — един в крака и един в рамото. Ейбрахам пренебрегна мощната картечница, спокойно извади пистолета си от кобура и простреля разбойника в бедрото.

Мъжът извика, изпусна вехтата си пушка и падна, държейки се за ранения крак. Повечето от хората му сякаш бяха прекалено потресени, за да реагират, макар че неколцина нервно сведоха оръжията си. Ейбрахам небрежно прибра пистолета в кобура.

Усетих как по челото ми се стича пот. Якето явно си вършеше работата, и то по-добре, отколкото бях очаквал. Но аз още нямах яке. Ако другите разбойници откриеха огън…

Ейбрахам подаде картечницата на Меган, после пристъпи напред и коленичи до ранения разбойник.

— Натисни тук, ако обичаш — дружелюбно рече той и притисна ръката на човека върху бедрото му. — Ето така. Много добре. Сега, ако не възразяваш, ще превържа раната. Прострелях те така, че куршумът да мине през мускула и да не заседне вътре.

Мъжът изстена от болка, когато Ейбрахам извади бандаж и превърза крака.

— Не можете да ни убиете, приятелю — продължи Ейбрахам по-тихо. — Ние не сме такива, за каквито ни мислехте. Разбираш ли?

Разбойникът закима енергично.

— Би било разумно да сте наши съюзници, не смяташ ли?

— Да — отвърна онзи.

— Чудесно — рече Ейбрахам и стегна здраво превръзката. — Сменяй я по два пъти на ден. Използвай преварени превръзки.

— Да.

— Добре. — Ейбрахам се изправи, взе си пушката и се обърна към другите от групата на разбойника. — Благодарим ви, че ни пуснахте да преминем — каза им той.

Те изглеждаха объркани, обаче се разделиха и отвориха път за нас. Ейбрахам тръгна напред и ние бързо го последвахме. Погледнах през рамо, тъкмо когато бандата се събираше около падналия си водач.

— Това беше удивително — казах аз, щом се поотдалечихме.

— Не. Това беше група уплашени хора, които бранеха онова, за което могат да претендират — репутацията си. Мъчно ми е за тях.

— Простреляха те. На три места.

— Аз им позволих.

— Само след като ни заплашиха!

— И само след като ние нарушихме тяхната територия — отвърна Ейбрахам. Пак подаде картечницата на Меган, после свали якето както си вървеше. Видях, че един от куршумите го е пробил. Около дупка в ризата му се процеждаше кръв.

— Значи якето не е спряло всички куршуми?

— Якетата не са съвършени — рече Меган, докато Ейбрахам събличаше ризата си. — Моето все се издънва.

Спряхме и Ейбрахам почисти раната с кърпичка, после измъкна малко парче метал. Само това беше останало от куршума, който очевидно се беше разпаднал при удара в якето. Само едно малко парченце беше достигнало до кожата на Ейбрахам.

— Ами ако те улучат в лицето?

— В тези якета се крие авангардно защитно устройство — отговори той. — Всъщност, не те предпазва самото яке, а полето, което то създава. Предоставя някаква защита на цялото тяло, невидима бариера, която устоява на силата.

— Какво? Наистина ли? Това е изумително.

— Да. — Ейбрахам се поумълча, после облече ризата си. — Обаче вероятно нямаше да може да спре куршум в лицето. Значи имам късмет, че не избраха да стрелят там.

— Както казах — намеси се Меган, — далеч не са съвършени. — Явно беше раздразнена от Ейбрахам. — Щитът действа по-добре при падания и удари. Куршумите са твърде малки и летят с такава висока скорост, че щитът бързо се претоварва. Всеки един от тези изстрели можеше да те убие, Ейбрахам.

— Но не ме уби.