Стоманеното сърце

— Аз пък си мислех, че правя каквото там правя — небрежно отговори той. Заби пръст на един ред в документ, който приличаше на списък на банковите клиенти. Там пишеше Агенция Джонсън Либърти.

— Какво пра… — подзе Тиа, после млъкна, щом прочете.

— Какво? — попитах аз, когато прочетох. — Тези хора са държали неща в банката, така ли?

— Не — отговори Тиа. — Това не е списък на клиенти. Това е списък на хора, на които банката плаща. Това е…

— Името на тяхната застрахователна компания — обяви Коуди и се подсмихна.

— Злочестие, Коуди — изруга Тиа. — Мразя те.

— Знам, че ме мразиш, момичето ми.

Странно, но и двамата го казаха с усмивка. Тиа незабавно се задълба в документите, макар суховато да отбеляза, че Коуди е омацал хартията с майонеза от сандвича си, когато е посочил с пръст.

Той ме улови за рамото и ме отдалечи от масата.

— Какво стана сега? — попитах аз.

— Застрахователната компания. Хората, на които Първа Обединена е плащала купища пари, за да покриват нещата, които е съхранявала в трезора.

— Следователно тази застрахователна компания…

— Би трябвало да е водила подробни, ежедневни записи на нещата, които е застраховала — ухили се Коуди. — Застрахователите са луди за такива работи. Като банкерите. Всъщност, като Тиа. Ако извадим късмет, банката ще да е подала застрахователен иск след загубата на сградата. Това би оставило допълнителна документална следа.

— Умно — рекох аз, впечатлен.

— О, просто ме бива да намирам неща, които се мотаят под носа ми. Имам набито око. Веднъж хванах елф, знаеш ли.

Аз го изгледах скептично.

— Че те не бяха ли ирландски?

— Много ясно. Той беше в родината на разменни начала. Пратихме на ирландците три репи и един овчи мехур срещу него.

— Не ми прилича на добра сделка.

— О, според мен си беше адски добра сделка, като имаме предвид, че елфите са въображаеми и тъй нататък. Здрасти, Проф. Как ти е поличката?

— Също толкова въображаема, колкото и твоят елф, Коуди — отговори Проф на влизане от едно от страничните помещения, което беше определил за своя „стая за размисъл“, каквото и да означаваше това. Беше стаята с изобразителя и останалите Възмездители страняха от нея. — Мога ли да взема Дейвид назаем?

— Моля ти се, Проф, ние сме приятели. Вече би трябвало да си разбрал, че не е нужно и да питаш за такова нещо… би трябвало отлично да знаеш стандартната ми тарифа за отдаване под наем на някой от моите васали. Три британски лири и бутилка уиски.

Не знаех от кое да се обидя повече — от това, че ме нарече свой васал, или от цената.

Проф не му обърна внимание, а ме хвана за ръка.

— Днес пращам Ейбрахам и Меган при Диамант.

— Търговеца на оръжие? — попитах нетърпеливо. Бяха споменали, че той може да има за продан някаква техника, която да помогне на Възмездителите да се престорят на Епичен. Демонстрираните „сили“ трябваше да са ярки и разрушителни, за да привлекат вниманието на Стоманеното сърце.

— Искам да се присламчиш към тях — продължи Проф. — За тебе ще е полезен опит. Обаче следвай заповедите — Ейбрахам води — и ми съобщи, ако ти се стори, че някой от хората, които срещнете, те е разпознал.

— Ще го направя.

— Тогава отивай да си вземеш пушката. Скоро тръгват.

15.

— Ами оръжието? — попита Ейбрахам в крачка. — Банката, съдържанието на трезора — те може да са лъжлива следа, нали? А ако е имало нещо специално в пистолета, с който баща ти е стрелял по него?

— Оръжието беше случайно изпуснато от един от охранителите — отговорих аз. — Смит и Уесън М&Р, деветмилиметров, полуавтоматичен. Нищо специално нямаше в него.

— Помниш точното оръжие?

Подритнах някакъв боклук, докато вървяхме из подземните стоманени тунели.

— Както казах, помня този ден. Освен това, разбирам от оръжия. — Помълчах, после признах още нещо. — Когато бях малък, сметнах, че оръжието може да е било специално. Спестявах пари, за да си купя, но никой нямаше да продаде на дете на моята възраст. Планирах да се промъкна в двореца и да го застрелям.

— Да се промъкнеш в двореца — потиснато повтори Ейбрахам.

— Ъъ, да.

— И да застреляш Стоманеното сърце.

— Бях на десет години. Дай ми малко вяра.

— На момче с подобни аспирации бих дал уважението си, но не и вяра. Или застраховка живот. — Ейбрахам сякаш се забавляваше. — Ти си интересен мъж, Дейвид Чарлстън, а излиза, че си бил още по-интересно дете.

Усмихнах се. Имаше нещо предразполагащо и дружелюбно в този канадец с мек изразителен глас и лек френски акцент. Човек почти не забелязваше огромната картечница — с гранатомет при това — която почиваше на рамото му.

Все още се намирахме в стоманените катакомби, където дори такова тежко оръжие не привличаше особено внимание. От време на време минавахме край групи хора, скупчени около горящи огньове или печки, включени пиратски в електрическата мрежа. Не един от хората, които подминахме, носеше пушка.