Стоманеното сърце

После той се прицели и запрати мълния от ослепителна жълта сила в града. Тя удари една сграда, проби дупка в нея и изхвърли пламъци и отломки от отсрещната страна. Докато сградата тлееше, хората почнаха да бягат от нея. Камерата приближи, за да може със сигурност да ги заснеме. Стоманеното сърце държеше да знаем, че стреля по обитаема постройка.

Последва нов изстрел, който накара сградата да се олюлее; стоманата от едната страна почна да се топи и да се вдлъбва навътре. Стреля още два пъти по съседната сграда, запали и нея отвътре и стените почнаха да се топят от огромната мощ на запратената от него енергия.

Камерата се отдръпна и отново се насочи към Стоманеното сърце, който още стоеше полуприведен. Гледаше надолу към града с безстрастно лице, червената светлина багреше силната му челюст и умислените очи. Нямаше обяснение защо той разруши тези сгради, макар че навярно следващо послание щеше да посочи греховете — истински или не — на обитателите им.

Или пък не. Животът в Нюкаго носеше рискове; един от тях беше Стоманеното сърце да реши да екзекутира тебе или семейството ти без обяснение. В замяна на тези рискове можеш да живееш в място, където има електричество, течаща вода, работа и храна. В по-голямата част от страната сега това бяха редки удобства.

Пристъпих напред, точно до стената, за да огледам надвисналото там създание. Той иска да се ужасяваме, помислих си аз. Заради това е всичко. Иска да мислим, че никой не може да оспори властта му.

Ранните учени си бяха задавали въпроса дали Епичните не са някакъв нов етап в човешкото развитие. Еволюционен пробив. Не го приемах. Това нещо не беше човешко. Никога не е било. Стоманеното сърце се обърна да погледне камерата и на устните му се появи намек за усмивка.

Зад мен проскърца стол и аз се обърнах да погледна. Проф беше станал и се беше втренчил в Стоманеното сърце. Да, имаше омраза. Дълбока омраза. Проф сведе поглед и очите ни се срещнаха. Отново се случи — този миг на разбиране.

Всеки от нас знаеше позицията на другия.

— Не си казал как ще го убиеш — рече ми Проф. — Не си убедил Меган. Показа само, че имаш някакъв нестабилен половинчат план.

— Видях го да кърви. Тайната е някъде в главата ми, Проф. Това е най-добрата възможност, която вие или някой друг някога ще има да го убие. Можете ли да я подминете? Можете ли наистина да си тръгнете, когато можете да опитате?

Проф ме погледна в очите. Взря се в тях задълго. Зад мен предаването на Стоманеното сърце свърши и стената отново почерня.

Проф беше прав. Моят план, колкото и умен да ми се струваше някога, много зависеше от спекулации. Да измъкнем Стоманеното сърце на открито чрез фалшив Епичен. Да отстраним телохранителите му. Да сложим край на Правоприлагането. Да го убием като използваме тайното му слабо място, което може да е скрито някъде в паметта ми.

Наистина нестабилен и половинчат план. Затова трябваше да дойда при Възмездителите. Те можеха да го осъществят. Този човек, Джонатан Федрус, можеше да го осъществи.

— Коуди — рече Проф и се обърна. — Почни да обучаваш новото момче да работи с тензора. Тиа, нека видим можем ли да започнем да следим движенията на Конфлукс. Ейбрахам, ще ни трябва малко „мозъчна атака“ как да имитираме Висш Епичен, ако въобще е възможно.

Усетих как сърцето ми подскочи.

— Ще го направим ли?

— Да — отговори Проф. — Господ да ни е на помощ, ще го направим.

Част втора

14.

— Значи, трябва да си нежен — обясняваше Коуди. — Все едно галиш красива жена в нощта преди голямото мятане на каберите.

— Мятане на кабери ли? — полюбопитствах аз, докато вдигах ръце към парчето стомана на стола пред мен. Седях с кръстосани крака на пода в скривалището на Възмездителите, а Коуди беше до мен, опрял гръб на стената и прострял нозе напред. Изминала беше седмица от покушението срещу Случайност.

— Аха, именно мятане на кабери — отговори Коуди. Макар акцентът му да беше южняшки — и то чисто южняшки — той винаги говореше все едно е от Шотландия. Предполагах, че семейството му е оттам или нещо такова. — Това е един наш спорт у дома, в родината. Представлява хвърляне на дървета.

— На фиданки? Като копия за хвърляне?

— Не, не. Каберите трябва да са толкова дебели, че да не можеш да си докоснеш пръстите, когато ги обгърнеш с ръце. Изтръгваме ги от земята и ги мятаме колкото можем по-далеч.

Скептично вдигнах вежда.

— Печелиш допълнително точки, ако успееш да улучиш някоя птица в небето — поясни той.

— Коуди — намеси се Тиа, която минаваше край нас с куп хартия, — знаеш ли въобще какво е това кабер?

— Талпа — отвърна той. — Ползвахме ги да строим увеселителни заведения. Тъкмо оттам произлиза думата кабаре, моето момиче.

Каза го с такова сериозно лице, че ми беше трудно да преценя вярва ли си или не.

— Ти си буфон — отсъди Тиа и седна на масата, отрупана с разни подробни карти, от които аз нищо не разбирах. Приличаха на планове и скици на града отпреди Анексацията.