Стоманеното сърце

— Това е жаргонно название на Епичен, когото наричаме трансферентен — обясни Тиа.

— Да — потвърдих аз.

— Страхотно — отвърна Коуди. — И какво е трансферентен Епичен?

— Никога ли не обръщаш внимание? — попита Тиа. — Говорили сме за това.

— Чистеше си пушките — каза Ейбрахам.

— Аз съм художник — уточни Коуди.

— Той е художник — кимна Ейбрахам.

— Ох, моля ви — въздъхна Тиа и пак се обърна към мен.

— Даряващ — казах аз — е Епичен, който има способността да прехвърли силите си на други хора. Конфлукс притежава две сили, които може да дава на другите, като и двете са невероятно мощни. Може би дори по-мощни от тези на Стоманеното сърце.

— Че защо тогава не управлява той? — поинтересува се Коуди.

Свих рамене.

— Кой знае. Може да е уязвим. Не се е чуло да е безсмъртен. Затова стои скрит. Никой дори не знае как изглежда. Обаче е със Стоманеното сърце повече от пет години и тихичко управлява Правоприлагането. — Погледнах отново към тяхната главна квартира. — Може да създава огромни запаси енергия от тялото си. Предава това електричество на водачите на Ядрата; по този начин те задвижват механизираните единици и енергийните оръжия. Ако го няма Конфлукс, няма да има и силови брони и енергийни оръжия.

— И нещо повече — обади се Проф. — Ако извадим Конфлукс от строя, ще спрем захранването на града.

— Моля? — попитах аз.

— Нюкаго използва повече електричество, отколкото произвежда — обясни Тиа. — Всички тези светлини, включени толкова дълго време… това е огромен разход, на ниво, което би било трудно за поддържане дори в дните преди появата на Злочестие. Новите Разединени щати не разполагат с инфраструктурата да дават на Стоманеното сърце достатъчно енергия, че да управлява този град. А той го прави.

— Използва Конфлукс, за да допълва енергийните си запаси — додаде Проф. — По някакъв начин.

— Та това прави Конфлукс дори още по-добра мишена! — възкликнах аз.

— Разговаряхме за това преди месеци — каза Проф. Седеше приведен напред и сплел пръсти. — Решихме, че е прекалено опасно да ударим Конфлукс. Дори и да успеем, ще привлечем прекалено много внимание и Стоманеното сърце лично ще се заеме с нас.

— Ние тъкмо това искаме — отговорих аз.

Останалите не изглеждаха убедени. Направеха ли тази стъпка, тръгнеха ли срещу империята на Стоманеното сърце, щяха да се разкрият. Нямаше да има повече криене в разни градски подземия и нападения над внимателно подбрани цели. Нямаше да има повече тиха съпротива. Убиеха ли Конфлукс, нямаше връщане назад, докато не умре Стоманеното сърце или Възмездителите не бъдат заловени, разбити и екзекутирани.

Той ще каже „не“, помислих аз, когато погледнах Проф в очите. Изглеждаше по-стар, отколкото винаги си го бях представял. Мъж на средна възраст, със сиви нишки в косите и лице, което показва, че той е преживял смъртта на една епоха и е работил в продължение на десет тежки години да сложи край на следващата. Тези години го бяха научили на предпазливост.

Отвори уста да го изрече, но беше прекъснат от чуруликането на мобилния на Ейбрахам. Ейбрахам откачи апарата от рамото си.

— Време е за Засилването — рече той с усмивка.

Засилването. Ежедневното послание на Стоманеното сърце до неговите поданици.

— Можеш ли да го покажеш на стената? — попитах аз.

— Разбира се — отговори Коуди, обърна мобилния си към стената и натисна някакъв бутон.

— Това няма да е нео… — подзе Проф.

Програмата вече беше започнала. Този път показваше Стоманеното сърце. Понякога той се появяваше лично, друг път — не. Стоеше на върха на една от радио антените на своя дворец. Катранено черното му наметало се простираше зад него и се гънеше на вятъра.

Всички послания бяха предварително записани, но нямаше начин да се определи кога; както винаги, в небето нямаше слънце, а и вече в града не растяха дървета, та да се определи сезонът. Почти бях забравил какво е да можеш да определиш кое време е просто като погледнеш през прозореца.

Стоманеното сърце беше осветен отдолу в червено. Стъпи с един крак на ниския парапет, после се приведе напред и огледа своя град. Своето владение.

Аз потреперих и се вторачих в образа му в едър план на стената пред мен. Убиецът на моя баща. Тиранинът. В този кадър изглеждаше толкова спокоен и вглъбен. Дългата наситено черна коса се виеше леко до раменете му. Ризата му беше изопната по нечовешки силното му тяло. Черни панталони, по-добри от онези, които носеше преди десет години. Този запис явно искаше да го представи като дълбокомислен и загрижен диктатор, като ранните комунистически вождове, за които учехме някога в училището към Фабриката.

Вдигна ръка. Взря се настойчиво в града под него и ръката му почна да свети със зла сила. Жълто-бяло, за да контрастира с ярко червеното отдолу. Силата около ръката му не беше електричество, а чиста енергия. Насъбира я известно време, докато ръката му почна да свети така ярко, че камерата можеше да улови само светлината и сянката на Стоманеното сърце пред нея.