Сътворението

— О, да! Да! Как бих могъл да забравя? — Ентусиазмът ми не бе пресилен. Имах да изпълнявам задача. Фан Чъ ме хвана за ръка и ме поведе сред тълпата от придворни. Макар обноските им да бяха все така изискани, гласовете им звучаха малко по-високо, отколкото е редно. Всичко напомняше за персийския двор, с едно-единствено изключение: китайският владетел — в този случай владетели — се оттегля при първия признак, че виното го е хванало, а Великият цар стои до края. Сега Херодот се опитва да ни внуши, като се позовава на този древен персийски обичай, че Великият цар решавал политическите си проблеми в пияно състояние. Всъщност вярно е тъкмо обратното. Всяка дума, изречена по време на царския гуляй, се записва от писари и всяка заповед, издадена от суверена в нетрезво състояние, бива внимателно разгледана на безпристрастната светлина на утрото. Ако решението не е съвсем последователно, то бива дискретно забравено.

Вървях след Фан Чъ из претъпканата зала. Забелязах как барон Кан се измъкна през една странична врата. Посрещаше победата на войските си със същото спокойствие, с което приемаше и всичко останало. В много отношения той бе пример за отличен владетел. Остави у мен трайно възхищение, колкото и чудновати да ми изглеждаха и той, и неговият свят.

Чжан Цю, заобиколен от почитатели, стоеше под доста зловещата статуя на херцог Тан. Стигаше ми един поглед, за да се уверя, че всички са от рицарската класа, включително и самият генерал. Фан Чъ ме представи на своя командир. Разменихме обичайните любезности. След това Фан Чъ много почтително ми посочи висок, слаб, бледолик старец, с големи уши, изпъкнало чело, рядка брада и с доста особена захапка — по-подходяща за хранителните потребности на тревопасния заек, отколкото на месоядния човек. Двата му предни зъба бяха толкова дълги, че дори когато устата му бе затворена, жълтите им върхове оставаха навън, опрени върху долната устна.

— Учителю Кун, позволи ми да ти представя моя приятел от Персия, зет на двама царе…

— И почетен гост — уточни Конфуций. Видял бе колана ми и бе разпознал оскъдния белег на несигурния ми ранг.

— Първи рицарю! — отвърнах аз. Вече отлично се справях с разчитането на коланите.

Разменихме си обичайните любезности. Макар да говореше с педантична точност, Конфуций създаваше впечатление че е напълно откровен. Човек трябва да знае китайски, за да разбере колко трудно е това.

После ме представиха на някои ученици на Учителя.

Всички те бяха споделили изгнанието му. Сега отново бяха у дома. Изглеждаха доволни от себе си, особено един прегърбен старец, който се оказа син на Конфуций, макар да не изглеждаше по-млад от баща си. От разговора не си спомням почти нищо, освен че се въртеше изключително около победата на Чжан Цю, която той скромно приписа на конфуцианското учение. Мисля, че сериозно вярваше в това.

Няколко дни по-късно Фан Чъ ме заведе в къщата на Учителя — безлична постройка близо до олтарите на дъжда. Жената на Конфуций отдавна бе умряла, затова за него се грижеше овдовялата му дъщеря.

Сутрин Конфуций говореше с всеки, който отиде да го види. По тази причина още от ранни зори вътрешният двор на къщата се изпълваше с млади и недотам млади хора и Учителят често се принуждаваше да отведе цялата група в черничевата горичка близо до олтарите на дъжда.

Следобед Конфуций приемаше приятелите и учениците си. Двете неща бяха едно и също, защото той никога не преставаше да бъде учител, а приятелите му — ученици. Непрекъснато му задаваха въпроси за политиката и религията, за доброто и злото, за живота и смъртта, за музиката и ритуалите. На всеки зададен въпрос той обикновено отговаряше с цитат от херцог Тан. После, ако събеседниците му бяха по-настоятелни, нагаждаше цитата към зададения въпрос.

Помня ясно първото си посещение в къщата му. Стоях в дъното на вътрешния двор. Между мъдреца и мен имаше стотина ученици. Както вече споменах, Конфуций взимаше много малко или пък изобщо не взимаше пари от тези млади хора. Подаръци приемаше, при условие че са скромни. Обичаше да казва: „Не съм отказал на никой, който е поискал наставление от мен, независимо колко а беден, дори когато не може да донесе нищо друго освен късче сушено месо.“ Като естествена последица от това Конфуций никога не си губеше времето с глупаци. „Уча само онези, които изгарят от желание, от възторг, които искат да научат онова, което знам.“ Наричаше и учениците си, и последователите си „деца мои“, сякаш наистина бяха деца.

Имах съвсем бегла представа за текстовете, които цитираше, тъй че не бях идеалният, горящ от възторг ученик. И въпреки това открих, че. чуя ли бавния, малко писклив глас на Учителя, се заслушвам внимателно, макар да разбирам само половината от неговите цитати. Но когато решеше да тълкува някой древен текст, той беше ясен като водите на река Хоасп.

Спомням си въпроса, който му зададе един ентусиазиран и превъзбуден младеж:

— Ако нашият господар херцогът помоли Учителя Кун да служи в правителството, какво ще направи Учителят Кун?

Фан Чъ прошепна на ухото ми:

— Това може би не е случайно.