Сътворението

Конфуций погледна за миг младежа. После цитира някаква древна максима:

— Искат ли те, иди. Отхвърлят ли те, скрий се. Фан Чъ бе възхитен от елегантния отговор. Но аз не бях в особен възторг. На всички бе известно, че Конфуций цял живот се мъчи да намери владетел, който в най-добрия случай ще го остави да управлява държавата, а в най-лошия — ще следва точно съветите му. Макар че старецът бе вече седемдесетгодишен, амбицията му да управлява си оставаше все така силна.

— Би ли разтълкувал цитата, Учителю? — попита нервно младежът. Чудех се дали барон Кан не го е накарал да зададе този въпрос. — Мнозина вярват, че са те повикали да ръководиш държавата.

Конфуций се усмихна. Повечето от зъбите му си бяха на мястото.

— Дете мое, знам какво си мислиш. Мислиш си, че крия нещо от теб, някаква тайна. Вярвай ми, нямам тайни. Ако имах, нямаше да съм аз.

— Отлично — прошепна Фан Чъ.

От онази сутрин си спомням още един разговор. Намръщен младеж с глуповато изражение на лицето заяви.

— В моето село хората говорят, че си много учен, но се чудят защо всъщност не си постигнал нищо на този свят, нито пък си спечелил истинска слава.

Учениците поеха дълбоко въздух. Фан Чъ настръхна, Конфуций се разсмя. Искрено се забавляваше.

— Приятелите ти са съвсем прави. Наистина досега не съм блеснал с нищо. Затова пък никога не е късно, нали? Ще започна да се упражнявам. Още днес. Но в какво? Стрелба с лък? Надбягване с колесници? Да, ще участвувам в надбягването, щом се подготвя. Всички си отдъхнаха и се засмяха.

Същия ден следобед пак отидох при Конфуций. Този път там бяха само неколцина от най-близките му приятели. Стори ми се, че моето присъствие не го безпокои.

Може би казва истината, помислих си аз, като твърди, че няма тайни. Но ако имаше тайни, моята задача бе да ги разкрия и да докладвам на барон Кан.

Конфуций седеше на килимче в гостната. От двете му страни бяха най-старият му ученик Дзъ-лу и най-любимият му ученик, младият, но болнав Йен Хуей. Зад тях се мяркаше синът му, който наистина преждевременно се бе състарил, а отпред седеше Цзъ-лу — синът на сина му. Конфуций се отнасяше към внука си като към син, а към сина като към познат, защото синът бе глупак.

Това, изглежда, е закономерност в семействата. Качествата на бащата — добри или лоши — обикновено липсват у сина му.

Учениците открито обсъждаха намеренията на барон Кан по отношение на Конфуций. Това правеше и Учителят.

— Върнах се у дома, защото ме увериха, че съм необходим — каза той, — а да си необходим, означава да служиш на държавата, независимо като какъв, Йен Хуей поклати глава.

— Защо трябва Учителят да губи ценното си време в чиновнически дела? — Йен Хуей говореше толкова тихо, че всички трябваше да се наведем напред, с ръка на ухото. — Не е ли по-добре да приказваш с нас или с младите рицари, които идват да те видят, или пък с държавните чиновници, които идват да се съветват с теб? Защо ще се нагърбваш с Министерството на полицията, когато ти единствен можеш да обясниш на хората обичаите на предците и да ги поведеш към добротата?

Дзъ-лу побърза да възрази.

— Десет хиляди пъти си чувал Учителя да казва: „Онзи, който не заема никаква длъжност в държавата, не може да обсъжда политиката й.“ Е, барон Кан повика Конфуций. Това означава, че има нужда от него. Означава, че хармоничното състояние на нещата, за което мечтаем още от времето на Чжоу, наближава.

Последва дълъг спор. Конфуций слушаше всеки участник в спора така, сякаш очакваше, че думите му ще сьдържат поразителна мъдрост А обстоятелството, че ничие изказване не бе особено мъдро, изобщо не го учудваше. Дзъ-лу бе злобно старче и нямаше вид на човек, който ще си избере да стане спътник на мъдрец — за разлика от благия, съзерцателен и сдържан Йен Хуей.

Фан Чъ се изказа за дълбоката почит на барон Кан към Конфуций; дори неотдавна министър-председателят споменал, че има възможност Конфуций да бъде назначен за главен съдия. Повечето от присъствуващите приеха това като заслужена почест. Всички предпочетоха да пренебрегнат факта, че тъй като бе само рицар, Конфуций не можеше да заема такъв висок пост.

Когато най-после отвори уста, Учителят започна отдалече.

— Знаете, че на петнадесетгодишна възраст се посветих на учението. На тридесет бях здраво стъпил на земята. На четиридесет вече не страдах от… объркване. На петдесет знаех какви са заповедите на небето. На шестдесет им се подчиних. Сега съм на седемдесет. — Учителят се загледа в ръба на килимчето, върху което бе седнал. Внимателно заглади невидима за нас гънка. — Сега съм на седемдесет — повтори той. — Мога да следвам повелите на собственото си сърце, защото желанията ми вече не прекрачват границите на доброто.

Никой не знаеше как точно да тълкува думите му. Оказа се, че не е било и необходимо, защото точно тогава влезе Чжан Цю.

— Нашият господар желае Учителят да се яви при него в двореца — съобщи той новината.