Сътворението

Словото от север бе последвано от музика и ритуални танци. И много просено вино, от което всички пиха прекомерно. По едно време херцогът се измъкна незабелязано — това бе жалък остатък от властта, която му бе отнета. Навсякъде етикетът изисква никой да не напуска залата преди владетеля, но владетелят на Лу всъщност не бе херцог Ай, а барон Кан.

Щом херцогът си отиде, гостите се раздвижиха. Кла-няха се, кривяха се, суетяха се. Винаги съм намирал китайския етикет за мъчителен и нелеп. Но пък и Фан Чъ не остана много очарован от нашите порядки във Вавилон.

Накрая, както и очаквах, херцог Шъ ме намери. Беше пиян.

— И хиляда години да живея…

— Моля се да е така — побързах да го прекъсна аз с поклони и гърчове, достойни за истински херцог.

— Дано никога не ми се случи отново да срещна такава неблагодарност!

— Бях беззащитен, Господарю херцог. Бях пленник.

— Пленник! — Той посочи сребърната топка на колана ми. — Почетен гост! Ти… когото спасих от сигурна смърт… си роб. Мой роб! Платил съм за теб. Хранил съм те. Отнасял съм се с теб като с човек. А ти измени на своя благодетел, на своя спасител!

— За нищо на света не бих постъпил така! Дължа ти вечна благодарност! Но барон Кан…

— Той е жертва на някаква магия. Долавям признаците. Обаче вече съм предупредил моя племенник, херцога Под наблюдение си. Една погрешна стъпка, и…

Така и няма да узная къде би ме отвела тази погрешна стъпка, защото Фан Чъ застана между нас.

— Скъпи приятелю — обърна се той към мен. — Господарю херцог — каза на бившия ми господар.

— Днес е честит ден — измърмори в отговор херцогът и се отдалечи. Повече не го видях. Все пак бях искрен, когато казах, че му дължа вечна благодарност, задето ме спаси от хората-вълци в Цин.

Фан Чъ поиска да му разкажа подробно всичко, което ме бе сполетяло. Обясних му надълго и нашироко. През цялото време той клатеше глава и мърмореше: „Това не е пристойно! Не е пристойно!“ Описах му многобройните превратности, на които бях станал жертва в Средното царство. Когато останах без дъх, Фан Чъ рече:

— Както ти се погрижи за моето връщане, така и аз ще се погрижа да се завърнеш в Персия. Обещавам ти.

— Барон Кан също обеща да ми помогне, благодарение на теб.

Фан Чъ погледна мрачно — изражение, което човек рядко можеше да види на това весело лице.

— Няма да е лесно, разбира се. Поне засега.

— Мислех си, че не е изключено да намеря кораб, който отива до Чампа и оттам…

— Малко кораби пътуват до Чампа. А и тези, които тръгват рядко пристигат там. В случаи че пристигнат, пристигат без пасажери.

— Говориш за пиратски кораби, нали?

Фан Чъ кимна.

— Още през първата нощ в открито море ще те ограбят и ще те хвърлят през борда. Не. Трябва да отплаваш на свой собствен кораб или на правителствен кораб, който превозва стоки. За нещастие държавата няма пари. — Фан Чъ обърна длани нагоре и разпери ръце, после направи китайския жест за празнота, нищета, бедност. — Първо, Ян Хо отнесе по-голямата част от хазната. После, разноските за всичко това. — Фан Чъ посочи дългата зала, пълна с придворни, които приличаха на оклюмали цветя. — А като се прибавят и неприятностите, и накрая тази война с Гей, която едва не загубихме…

Китайците много обичат сдържаните изрази. Обожават загадъчните реплики.

— Вие спечелихте прекрасна победа, прибавихте нови територии към Лу.

— Но спечеленото не е равно на похарченото. Барон Кан ще бъде принуден да наложи нови данъци. Това означава, че ще трябва доста да почакаш, докато съберем пари да те върнем у дома. Може би догодина.

Положих всички усилия да изглеждам доволен. Всъщност бях напълно отчаян. Бяха изминали пет години, откакто бях напуснал Персия и бях тръгнал на път.

— По егоистични причини много се радвам, че си тук. — Фан Чъ се усмихна. Лицето му приличаше на есенна луна. — Сега мога да ти се отплатя за всичко, което направи за мен във Вавилон.

Естествено, отвърнах му, че не съм направил нищо и така нататък. После го попитах:

— Има ли в Лу банка, подобна на „Егиби и синове“?

— Не. Има обаче най-различни търговци, вносители, износители, морски капитани, алчни хора.

По един или друг повод в този разговор стана дума за Конфуций. Забравил съм във връзка с какво. Но добре си спомням, че щом споменах името му, очите на Фан Чъ заблестяха от удоволствие.

— Помниш ли онези истории, които ти разказвах за Учителя Кун? — попита той.