Привържениците на Цзъ-лу изпаднаха във възторг. Бяха убедени, че Конфуций ще получи пост. Йен Хуей гледаше тъжно. Скоро и всички останали взеха да гледат тъжно, тъй като Чжан Цю добави:
— Имах предвид нашия господар, херцог Ай. Конфуций се усмихна на учениците си. Съзнаваше, че ги е разочаровал.
— Деца мои — каза нежно той, — ако от цялата „Книга на песните“ трябва да посоча едно изречение, за да обобщя учението си, бих избрал: „Нека няма зло в помислите ви!“
Рядко виждах барон Кан насаме. Победата над Гей бе изпразнила държавната хазна и министър-председателят прекарваше дните си в търсене на хитроумни начини да налага нови данъци, чието плащане не по-малко хитроумните жители на Лу обикновено успяваха да избегнат. Спомних си за разорителните разходи по Гръцките войни, които принудиха Дарий да наложи толкова високи данъци, че Египет вдигна въстание.
Накрая, след няколко срещи с Конфуций, докладвах лично на барон Кан в Дългата съкровищница. Заварих го да седи пред голяма маса, отрупана с бамбукови ленти, върху които бяха изписани държавните сметки. На друга маса чиновниците подреждаха още ленти. Зад барона статуята на херцог Тан се взираше в тавана.
— Извини ме — рече баронът, без да става. — Днес правим опис на държавните сметки. Боя се, че настъпват тревожни времена.
В Китай, както и в Индия, всяка държава поддържа резерв от зърно. Когато зърното на пазара не достига, резервът се продава с малка печалба. Когато реколтата е богата, зърното се задържа. Държавата съхранява още и оръжие, селскостопански сечива, платове, волове, коне и фургони не само като стоки, които да продава при нужда, но и като резерв за лоши или, както казват китайците, „интересни“ времена. Не бе тайна, че в Лу имаше недостиг от всичко, включително и от не особено умело изсечените монети.
Пристъпвах на пръсти, като свивах рамене и клатех глава с престорено смирение и учудване — такъв е обичаят, когато човек се явява пред висш сановник. Баронът ми даде знак да седна на ниското столче до него.
— Почетни гостенино, надявам се, че дните ти в този недостоен град не са много безрадостни.
Китайците са способни да говорят такива неща с часове. За щастие барон Кан никога не отделяше повече от минута за общоприетите излияния; обикновено не си губеше времето в празни приказки. Напомняше ми Дарий — там предвид пресметливостта на Дарий. Не Дарий Великия цар.
— Бил си при Конфуций четири пъти. Кимнах. Никак не се учудих, че са ме следили.
— Херцог Ай го прие няколко пъти, което е много уместно.
— Но ти не си го приемал, Господарю барон. Поставих въпроса си в изявително наклонение — полезно персийско изкуство, непознато дотогава в Средното царство.
— Войната. — Баронът посочи чиновниците около дългата маса. Това означаваше, че още не е говорил насаме с Конфуций.
— Според мен той мисли, че си го повикал, за да го използуваш.
— И според мен е така.
Баронът изглеждаше много сериозен — сигурен признак, че се забавлява. За тригодишния си престой в Лу се усъвършенствувах дотам, че можех да разгадавам израза на лицето му с голяма лекота. Към края вече рядко си говорехме. Нямаше нужда. Разбирахме се чудесно Още в самото начало ми показаха, че ще трябва наистина много усилено да работя, за да извоювам свободата си и да се измъкна от прелестната клетка, в която бях затворен.
Докладвах му. Повторих всички думи на Конфуций, които представляваха някакъв интерес, както и почти всичко, казано от Фан Чъ за Учителя. Когато свърших, баронът заяви:
— Трябва да му станеш интересен.
— Не знам дали това е възможно.
Позволих си да се усмихна, което е забранено. В присъствието на висшестоящ придворният трябва винаги да изглежда смирен и уплашен, а това не е особено трудно, тъй като няма китайски двор, в който да не цари несигурност.