Столицата на Лу ми напомни за Лоян. Разбира се, всички китайски градове донякъде си приличат. Имат невероятно тесни криволичещи улички, шумни пазари, тихи паркове, където се издигат олтари на небето, дъжда и земята. Град Чу-фу е по-древен от Лоян и мирише на изгоряло дърво от огнищата, които не са угасвали повече от половин хилядолетие насам. Тогава още не знаех, че Лу се смята за доста изостанала страна в сравнение с такива преуспяващи държави като Гей, на чиято столица се гледаше с почти същото страхопочитание, с което ние навремето гледахме на Сарди. И все пак херцогът на Лу бе наследникът на легендарния Тан, чието име не слиза от устата на китайците, точно както гърците непрестанно говорят за своя Одисей. Но докато Одисей е прочут с хитростта си, Тан е необикновено благороден и пожертвователен, образец не само на идеалния китайски владетел, но и на идеалния кавалер — понятие, което Конфуций бе измислил или заимствувал отнякъде. Макар повечето кавалери да са рицари, не всички рицари са кавалери. Когато искаше да каже нещо важно, Конфуций неизменно го приписваше на Тан. Но той и без това обичаше да казва: „Не правя нищо друго, освен да повтарям онова, на което са ме учили. Нищо не съм измислил сам.“ Предполагам, че вярваше в това, и допускам, че в известен смисъл е било истина. Всичко, което може да се каже, вече е било казано и ако човек познава записаната история, винаги ще намери благородно оправдание за действията си или афоризъм, към който да ги отнесе.
Две седмици след като се настаних в двореца Чъ, войната между Лу и Гей свърши. Чжан Цю и Фан Чъ спечелиха забележителна, което ще рече, неочаквана победа. Дори успяха да превземат град Лан от другата страна на границата. Съобщено бе, че Ян Хо и началникът на Пи са били забелязани да се сражават в армията на Гей срещу сънародниците си. В това отношение китайците са като гърците. Верността към себе си е по-силна от патриотизма им.
Демокрит ми се присмива. Току-що ме попита за онези персийски авантюристи, които са се клели във вярност към Великите си царе, а после са ги сваляли. Има известна разлика. Истина е, че и ние сме имали не един узурпатор. Но не съм чувал за случай, в който недоволен персийски благородник да е постъпил в чужда армия, за да нахлуе в родината си.
Бях приет като гост на семейство Чъ. Дадена ми бе титлата „Почетен гост“. Посещавах херцогския двор. Макар херцог Ай да нямаше никаква власт, барон Кан не само се стараеше да му засвидетелствува подчинението, което изисква церемониалът, но дори се допитваше до него по държавни въпроси. И въпреки че не е известен случай, в който баронът да е последвал съвета на херцога, на пръв поглед отношенията им бяха отлични.
Когато победоносната армия на Чъ се завърна в столицата, присъствувах на прием в Дългата съкровищни-ца — една сграда точно срещу херцогския дворец. Числях се към свитата на министър-председателя и тогава за пръв път облякох дворцовата мантия — чудновата копринена дреха, спускаща се в полукръг и захваната с широк кожен колан, на който са прикачени различните знаци на ранга, изработени от злато, сребро, слонова кост и нефрит. Излишно е да споменавам, че на моя колан нямаше нищо друго освен една малка сребърна топка, по която можех да бъда разпознат като почетен гост.
Свитата от петдесетина души последва барон Кан в главната зала на Дългата съкровищница. В миналото тази сграда е била не само крепост на съкровищницата, но и на самите херцози. Там потърсил убежище херцог Чжао, когато се опитал да възвърне властта си. Но войските на трите семейства надвили стражата и подпалили съкровищницата. Чжао преживял пожара, но сградата изгоряла. Дълго спорили дали да построят отново този символ на херцогската власт. Накрая барон Кан дал разрешение и една година преди пристигането ми в Лу Дългата съкровищница възкръснала от пепелта.
Херцог Ай стоеше в северния край на сградата. Беше слаб, добре сложен мъж с типична стойка на ловец — краката му услужливо се бяха закривили, тъй че да следват точно извивката на коня. Носеше изумителна синя мантия със златни украшения — одежда, която някога е принадлежала на легендарния Тан.
Семействата Мън и Шу вече бяха дошли. Там бе и херцогското семейство със свитата си. Забелязах херцог Шъ, който гледаше кръвнишки. Поне така погледна, като ме видя.
Барон Кан се поклони на херцога. Пожела му дълъг живот. Поздрави го за победата му над Гей! После му представи Чжан Цю. В отговор херцогът произнесе едно слово с толкова небесни и архаични думи, че почти нищо не разбрах.
Докато херцог Ай говореше, аз разглеждах дългата, просторна зала, за която казваха, че е точно копие на изгорялата. Срещу Ай се намираше висока, доста грубо изработена статуя на херцог Тан; това беше единствената украса, ако не се смятат придворните. С ослепителните си облекла те бяха наистина прелестна гледка и залата приличаше по-скоро на майска градина, отколкото на сборище от коварни и амбициозни хора.