Сътворението

— И да разорите всички останали. Това ми се видя тревожно. Военен данък бе наложен няколко месеца по-рано, за ужас на всички граждани. Тогава Конфуций предупреди правителството, че данъкът е прекалено висок. „Най-лошото е — каза той, — че като взимате толкова много за държавата, намалявате възможностите на хората да създават богатство. Дори раз-бойниците в горите не взимат от търговеца повече от две трети. Защото и разбойникът има интерес търговецът да преуспява, за да има какво да се краде от него.“ Попитах Фан Чъ дали са се съветвали с Конфуций.

— Не. Барон Кан не желае да изслуша още едно нра-воучение. Чжан Цю ще разлепи съобщението по стените на Дългата съкровищница.

— Надявам се, че баронът знае какво прави.

— Знае какво трябва да направи — отвърна Фан Чъ. Фан Чъ съвсем не бе доволен от случилото се. Освен от негодуванието, което новият данък ще възбуди сред народа, правителството се безпокоеше и от реакцията на Конфуций. Страхопочитанието, което вдъхваше този немощен старец, не преставаше да ме удивлява. Макар никой владетел да не желаеше да му даде поста, който иска, нито пък да следва съветите му, било то политически или религиозни, всички държавни служители търсеха благословията му. Все още не мога да проумея как един учен, без политическа власт или богатство, бе успял да си създаде такъв авторитет. Несъмнено небето му бе дало пълномощие, без никой да знае.

В деня, когато новите данъци влязоха в сила, отидох в къщата на Конфуций. Десетина ученици се бяха подредили около Учителя в полукръг, а той седеше облегнат на дървената колона пред входа към вътрешната стая. Старецът, изглежда, имаше болки в гърба, защото притискаше ту едната, ту другата си плешка към твърдата дървена повърхност. Никой не спомена последното данъчно облагане. Възгледите на Конфуций по този въпрос бяха добре известни. Но имахме повод да подхванем разговор за погребения и траур, за умрелите и за онова, което им дъл-жим. Дзъ-лу седеше отляво на Учителя. Йен Хуей бе отдясно. В другата част на къщата умираше синът на Конфуций. Смъртта витаеше във въздуха.

— Ясно е, че строгото спазване на траура никога не е излишно — рече Конфуций. — Поне това дължим на паметта на умрелите. Дори бих се придържал и към древното правило, че човек, който сутринта е ридал на погребение, не бива още същата вечер да извиси глас и да запее.

Макар всички да се съгласиха, че и най-педантичното спазване на погребалните ритуали не е излишно — например, че ако някой е ял чесън или пил вино, не може да извършва жертвоприношение за мъртвите, — имаше известно разногласие по въпроса колко трябва да продължи траурът за родител в сравнение с траура за дете, приятел или съпруга.

— Убеден съм, че една година е напълно достатъчна, когато жалиш за баща — заяви един млад ученик. — Но Учителят настоява, че трябва да се спазва пълният тригодишен траур.

— Не настоявам за нищо, дете мое. Просто се придържам към обичая.

Макар Конфуций да беше благ както винаги, не можех да не забележа, че отправя доста неспокойни погледи към болнавия Йен Хуей.

— А според обичая не трябва ли да преустановиш цялата си всекидневна работа, когато си в траур за баща си?

— Такъв е обичаят — отговори Конфуций.

— И все пак, Учителю, нали ако човек не изпълнява всички религиозни обреди в продължение на три години, обредите ще започнат да отмират. Но ако не изпълнява музика, ще изгуби умението си. Ако не засее нивите си, няма да получи реколта. Ако не сече гората, няма да има дърва за огъня, когато старите изгорят. Не мислиш ли, че да не прави тези полезни неща една година, е повече от достатъчно?

Конфуций отмести погледа си от Йен Хуей към младия ученик.

— След една година траур — попита го той — ще ти бъде ли удобно да ядеш най-хубавия ориз и да носиш дрехи от красив брокат?

— Да, Учителю.

— В такъв случай прави го. Непременно. Помни само — тихият му глас леко се повиши, — че ако истинският кавалер чуе музика по време на траур, та ще дразни слуха му. Хубавото ястие ще му е безвкусно. Удобното легло ще мусе стори каменна постеля. Ето защо за него е лесно е естествено да се въздържа от такива луксове. Но ако ти наистина се чувствуваш добре, като си угаждаш, прави го!

— Знаех, че ще ме разбереш, Учителю. С голямо облекчение ученикът се извини и си отиде. Щом излезе, Конфуций поклати глава.

— Какво безсърдечие! Бащата на този човек умря преди година и той вече иска да прекрати траура. А като дете прекара първите си три години в скута на родителите си. Човек би помислил, че най-малкото, което ще направи, е също толкова време да жали за баща си.