Сътворението

Макар Конфуций да ме насърчаваше, рядко му задавах въпроси в присъствието на други хора. Предпочитах да го разпитвам насаме. Освен това бях установил, че е най-общителен, когато е с въдица в ръка. Тогава дори ми задаваше въпроси и внимателно изслушваше отговорите. Ето защо и за самия мен бе изненада, когато от устата ми се отрони въпрос пред другите ученици. Сигурно ми е подействувало напрежението в обстановката. Синът на Конфуций умираше. Йен Хуей бе болен. Учителят бе толкова разярен от новите данъци, че вероятно предстоеше и разцепление сред учениците му. За да изместя темата на разговора, както и за да науча нещо, попитах:

— Забелязах, че в някои части на Средното царство при смъртта на владетеля биват убивани мъже и жени. Пристойно ли е това в очите на небето, Учителю?

Изведнъж всички впериха погледи в мен. Въпросът ми беше явно непристоен, защото не съществува общество на земята, което да не спазва някой древен обичай, предизвикващ дълбоко смущение у здравомислещия съвременен човек.

Конфуций поклати глава, сякаш да осъди с физическо движение една постъпка, която е принуден най-малкото да обясни, ако не и да оправдае.

— От времето на Жълтия император обичаят изисква, когато умират велики хора, да взимат със себе си верните си слуги. На запад обичаят продължава да се спазва, както сам си видял в Цин. Ние на изток не се придържаме строго към тази традиция. Но то е заради херцог Чжоу, чиито думи по този повод поставят целия въпрос в малко по-друга светлина.

Винаги когато Конфуций споменаваше херцог Чжоу, човек можеше да е почти сигурен, че самият той се готви да разклати някой обичай от името на легендарния основател на Лу, чиито слова, изглежда, никога не противоречаха на собствените му възгледи.

— Тъй като нашите владетели желаят да бъдат обслужвани и в гроба си така, както са били обслужвани в двореца, което само по себе си е благопристойно желание, в пълно съответствие с традицията, обичаят изисква да бъдат умъртвени много мъже и жени, коне и кучета. Това е правилно в известни граници. Граници, които херцог Чжоу така прекрасно осветли, както осветли и всичко останало. Той отбеляза факта, че човешкото тяло бързо се разлага и плътта скоро се превръща в пръст. Не след дълго и най-красивата конкубина, живяла някога на земята, ще изгуби формите си и ще се превърне в обикновена глина. „Когато тези принесени в жертва мъже и жени се превърнат в глина — казал херцог Чжоу, — те изгубват първоначалния си вид и функция. Затова нека да заменим нетрайната плът с истински глинени статуи, изпечени така, че да траят вечно. И в двата случая великият господар е обграден с глина. Но ако статуите около него са направени от глина, която запазва формите си, неговият дух навеки ще съзерцава верните си слуги.“ Учениците останаха доволни. Дали херцог Чжоу е казал някога такова нещо, нямаше значение. Конфуций твърдеше, че го е казал, и това бе достатъчно. Несъмнено нито един интелигентен китаец не би отрекъл, че масовото жертвоприношение на хора е разточително и безсмислено — при това осъдено според Конфуций от династията Чжоу.

— Разбира се — отбеляза Дзъ-лу, — хората от Цин не ценят достатъчно човешкия живот.

— Така е — съгласих се аз. — Всъщност, когато попитах диктатора на Цин защо се чувствува задължен да убива толкова много хора за дребни престъпления, той отвърна: „Ако си измиеш хубаво косата, непременно ще изгубиш няколко косъма. Ако изобщо не си миеш главата, ще изгубиш цялата си коса.“

С учудване установих, че повечето присъствуващи бяха съгласни с Хуан. Но от друга страна, хората в Средното царство са склонни да одобряват смъртната присъда за престъпления, които у нас се наказват с осакатяване или дори само с бой.

Погребенията, траурът, дължимото към покойниците е тема, от която китайците се вълнуват повече и от нас. Изясних си причината за това едва когато Дзъ-лу ненадейно попита Учителя:

— Знаят ли мъртвите, че се молим за тях? И аз като всички други бях забелязал, че Конфуций ненавижда въпросите, които нямат отговор.

— А не е ли достатъчно, че ние знаем какво правим, когато ги почитаме? — отвърна той.

— Не. — Цзъ-лу бе най-старият и най-ревностен ученик на Конфуций, затова ни най-малко не се притесняваше да противоречи на мъдреца. — Ако призраците и духовете не съществуват, не виждам защо да си правим труда да ги умилостивяваме и да им служим.

— Но ако съществуват — Конфуций се усмихна, — тогава какво?

— Ще трябва да ги почитаме, разбира се, но…

— И тъй като не знаем със сигурност, не е ли по-добре да постъпваме така, както са постъпвали дедите ни?

— Дори и да си прав, разноските по погребението могат да разорят едно семейство — упорствуваше Дзъ-лу. — Трябва да има някакъв друг, по-разумен начин да се служи и на мъртвите, и на живите.

— Мой стари приятелю, преди да си се научил да служиш правилно на живите, как би могъл да се надяваш, че ще им служиш, когато умрат?