Сътворението

Фан Чъ ме посети седмица след въвеждането на данъците. Предадох работата на главния си помощник и излязох от горещата леярна, уморен от ослепителния блясък на разтопен метал. Навън ме обгърна хладината на теменужената привечер и очите ми се премрежиха от едрите, бавно падащи снежинки. Докато вървяхме към дома ни, научих последните новини. Оказа се, че барон Кан е овладял положението. Данъците се плащаха и държавата почти не бе застрашена от вътрешни размирици.

— Но Учителят отказва да приеме Чжан Цю. И барон Кан.

Излязохме на улицата на грънчарите Шан. Шан се наричат заварените от Чжоу чернокоси жители, които били завладени от северните племена. Преди нашествието на Чжоу в Средното царство Шан били жреци и администратори, учители по четене и писане. Днес нямат никаква власт. Правят грънци. Но напоследък доста конфуциански рицари произхождат от това племе. Така чернокосите хора постепенно си възвръщат властта и това, както изглежда, става не само тук, а навсякъде по света. Зороастър, Буда, Махавира, дори Питагор съживяват старите религии на доарийския свят и божественият кон на арийците навсякъде малко по малко умира.

— Не е ли опасно за Конфуций да предизвиква барон Кан? — попитах аз.

Стояхме пред грънчарска сергия. Магазините на Шан се осветяват от един-единствен фенер и на неговата светлина жълтите, червените и сините гледжосани грънци припламват като въглени в пещ. Погледнах Фан Чъ — отблясъците играеха по лицето му като пъстроцветна дъга.

Той ми се усмихна.

— Тук е „Чжоу на изток“. Или поне така твърдим. Нищо не заплашва божествения ни мъдрец. Нищо, каквото и да каже.

— Той казва, че не е божествен мъдрец.

— Скромен е. Най-сигурният признак за божественост. Но е жесток. Чжан Цю страда.

— Може да сложи край на страданията си, като напусне поста си.

— Няма да го напусне.

— Значи предпочита да страда.

— Предпочита властта пред добротата. Това не е рядко явление. Но освен че иска да има власт, иска да бъде и добър което е вече рядкост. Мисли, че това е възможно. Учителят не е съгласен.

Фан Чъ купи печени кестени. Кестените пареха — първо, докато ги обеля, си изгорих пръстите, а после и езика, През цялото това време меки, лепкави снежинки падаха като ледени перца от унилото сребристо небе върху унилата сребриста земя.

— Трябва да говориш е него — каза Фан Чъ, Устата мубеше пълна с кестени.

— С кого? С Чжан Цю ли?

— С Конфуций. Ти си неутрална фигура, чужденец. Ще те послуша.

— Съмнявам се. Освен това какво да му кажа?

— Ще му кажеш истината. Страната страда, защото няма хармония между владетеля и божествения мъдрец. Е, ако Конфуций приеме Чжан Цю…

Отговорих, че ще направя каквото мога. А между другото попитах още веднъж за заминаването си.

Фан Чъ не ми даде големи надежди.

— Нищо не може да се направи тази година. В хазната все още има недостиг. Но знам, че барон Кан се интересува от пътя за Индия по суша.

— Твоя „копринен път“ ли има предвид?

— Моя „копринен път“. Само че едно такова пътуване е сериозно начинание.

— Остарявам, Фан Чъ.

И до днес свързвам безкрайната самота със сипещ се сняг, с парещи кестени.

— Опитай се да сдобриш барон Кан с Конфуций. Ако успееш да направиш това, ще получиш каквото искаш.

Макар и да не му вярвах, отговорих, че ще направя каквото мога.

Следващият ден бе последен от старата година, затова отидох в семейното светилище на Конфуций. Оказа се, че съм избрал най-неподходящия момент. Първо, обредът на Прогонването бе в разгара си. Мога да кажа със сигурност, че това е най-шумната церемония в света. Всички тичат насам-натам, свирят с рог, удрят барабани, дрънкат звънци. Поверието гласи, че само чрез вдигане на възможно най-голям шум ще бъдат прогонени злите духове от старата година и така ще се отвори път за добрите духове от новата година. По време на този обред Конфуций обикновено обличаше царедворски дрехи и заставаше на върха на източните стълби към семейното светилище. Чак когато врявата станеше наистина непоносима, той започваше да говори утешително на семейните духове. Предупреждаваше ги да не се плашат и да не се учудват на непоносимия шум. Молеше ги да останат по местата си.

Но за мое учудване Конфуций не бе заел обичайното си място на стълбите пред светилището. Реших, че може да е болен. Забързах към дома му. По-точно, опитвах се да бързам — на всяка крачка ме спираха кълчещи се заклинатели и техните помощници — „лудите“.

Заклинателят ходи от къща на къща и срещу определена сума прогонва злите духове. Придружават го четирима изключително шумни мъже, които се наричат „луди“. Дали тези същества наистина са луди, е без значение. Сигурно е, че се държат колкото е възможно по-комично и по-уродливо. На главата и раменете си носят меча кожа, а в ръце държат шиш и щит. Щом влязат в къщата, „лудите“ с проглушителните си викове докарват и слугите до лудост, а заклинателят се втурва да обикаля стаите и крещи, наричайки с обидни имена злите духове, обитаващи зимника, стрехите и килерите.