Сътворението

Тогава си мислех, че онези последни години в Персия са просто последните от живота ми. Наслаждавах се на дните си далеч от двора. Нито веднъж не отидох в Суза. Занимавах се с писане. Описвах „копринения път“, Китай, Аджаташатру и изпращах тези документи до втората стая на канцеларията. Получавах учтиви отговори, че са получени и своевременно предадени в Книгохранилището.

Често се срещах със зороастрийците. Поради възрастта ми те вече се държаха с мен много почтително. Но така и не успях да събудя у тях интерес към нито една от идеите за съществуването или несъществуването на бог, с които се бях запознал на изток. Забелязах също — по-скоро с примирение, отколкото с тревога, — че онази ясна и чиста представа за Премъдрия господ постепенно се разчупва. Старите дяволи-богове отново си проправят път, предрешени като различни проявления на Единствения, който е Двама, но ще бъде пак Единствен в края на времето на дългото царство. Дяволите-богове не се предават лесно. Неотдавна Великият цар издигна олтар на Атра, или праведността — сякаш това качество е някакъв бог.

От остракизирането на Кимон произтече и нещо хубаво — хубаво за Персия, искам да кажа. Докато Кимон бе на власт в Атина, нямаше изгледи за мир между империята и гръцките съюзници. Но със свалянето му демократическият водач Ефиалт незабавно възстанови мощта на народното събрание. Заради усилията си той бе убит и властта премина в ръцете на младия Перикъл, чиято първа стъпка бе да сключи мир с Персия. Перикъл изпрати в Персепол делегация, оглавявана от Калий.

И така, бях на шестдесет години, когато получих заповед да се явя пред Великия цар в Персепол. Приех това съвсем спокойно. Вече бях престанал да се тревожа и да изтръпвам, когато ме повика някой властелин, а това важи и за тукашния потентат, генерал Перикъл. Смъртта е близо, царете са далеч, ако смея да пeрeфразирам Конфуций.

Не бях ходил в Персепол след коронацията на Артаксеркс. Представих се в зимния дворец и открих, че никой там не ме познава, с изключение на неколцина евnуси във втората стая на канцеларията. Разплакаха се, като ме видяха. С възрастта евнусите обикновено стават сантиментални. С мен е по-скоро обратното. И все пак истината е, че освен нас, старците, нищо не е останало от царуването на Дарий и възхода на Персия. Има много неща, за които можем да си поприказваме, пък и да поплачем.

Настаниха ме в много студена и неудобна стая в Ксерксовия дворец, който беше — и без съмнение все още си остава, недовършен, а слугите ми разквартируваха в покрайнините на царските владения.

Откровено казано, почти се надявах, че ще ме накажат със смърт за някакво въображаемо престъпление. Първо, защото зрението вече ме напускаше, а това значи, че бях принуден внимателно да слушам другите, което е повече от жестокост. Второ… бях изживял дните си. За нещастие не бях изпаднал в немилост.

Оказа се, че съм повикан не от Великия цар, от от царицата-майка, Аместрида. Тя бе обзавела великолепно третата къща на харема. Макар стаите да бяха малки, бе успяла да им придаде пищност. Стените на помещението, в което ме прие, бяха покрити с изковани от злато лотосови листа. Самата царица сякаш също бе покрита със злато. Щом церемониалмайсторите се оттеглиха, останахме сами. Изтълкувах това като признание за напредналата ми възраст.

— Ти си последният — прошепна Аместрида и се изчерви.

За трите дни, прекарани в двора, вече бях свикнал да ме превъзнасят като „последния“. Промърморих нещо с немощен глас, за да уверя царицата, че не само съм последният, но като такъв скоро и аз ще си отида. Кой, питах се, идва след последния? Може би Аместрида? Остаряла е, помислих си. Много бе отслабнала, а някогашното красиво лице бе покрито с дълбоки бръчки. Въпреки това не носеше почти никакъв грим. Сигурно гротескната маска на Атоса бе въздействувала поучително на снаха й.

— Седни — рече Аместрида, което доказваше, че в нейните очи съм едва ли не пред издъхваие.

Тъй като бях — и си оставам — доста немощен, с благодарност се отпуснах върху една табуретка до нейния стол от слонова кост. Тя миришеше на смирна. Този изключително скъп крем дълбоко бе попил в набръчканата й отпусната кожа и й придаваше особен мъртвешки блясък.

— Ти обичаше мъжа ми, Великия цар.

Очите й се напълниха със сълзи. Мисля, че беше съвсем искрена. В края на краищата възможно е да дадеш съгласието си за смъртта на човек, когото обичаш. Аз не бих могъл да го направя. Ахеменидите обаче не само могат, но и го правят.

— Ние сме последните, които го обичаха. Най-после и аз имах възможност да споделя участта си на последен с някой друг. Но предпочетох да проявя тактичност.

— Без съмнение нашият Велик цар, братята и сестрите му…

— Децата не изпитват същите чувства, които изпитваме ние — отвърна рязко тя. — Ти познаваше Ксеркс като човек и приятел. Аз го познавах като мъж. А те познаваха само Великия цар. Освен това децата са безсьрдечни. Не си ли преживял същото?

— Аз не познавам децата си.

— Имаш предвид онези двама синове, които остави в Индия?

— Да, Велика царице.