Сътворението

— Те грешат — отвърна той накрая. — Всичко, което виждаме, започва и свършва някъде. Като начер-тана на пясъка линия. Като… конец. Като човешки живот. Това, което се опитват да направят на изток, е да затворят линията. Да направят окръжност. Без начало. Без край. Но ако ги попиташ кой е начертал окръжността, не могат да ти отговорят. Повдигат рамене. „Съществува“, казват те. И си мислят, че обикалят ли, обикалят. Вечно. Безкрайно. Безнадеждно! Изкрещя последните думи. И потръпна от ужас при мисълта, че нещата нямат край.

— Ние, виждаме ясно начало. Ясен край. Виждаме доброто и злото като необходими, воюващи принципи. Едното се възнаграждава след смъртта, другото се наказва. Единството се постига само в края на края.

— Който е началото на… какво?

— На съвършенството. На божествеността. Непознато за нас състояние.

— Но тази представа има един недостатък. Зороастър не знае с каква цел е бил създаден Премъдрият господ.

— Важното е, че е бил създаден. Че съществува. И ще продължава да съществува. Но… — старецът отвори широко слепите си очи — има нещо, което липсва. Нещо, което през дългия си живот на този свят никъде не можах да открия.

Така, по негово собствено признание, търсенето на Кир се бе оказало неуспешно. И все пак, като ми описа с такива подробности своя неуспех, ми помогна да разбера онова, което самият той не бе могъл да разбере — същността на вселената.

Не съм сигурен до каква степен старецът вярваше в примитивната теология на дядо си. Ясно е, че един бог, който е създал живи същества с цел да ги измъчва, по същината си олицетворява злото. С други думи, Премъдрият господ не е създал Ариман. Премъдрият господ е Ариман, ако проследим докрай логиката — неуместна дума може би — на Зороастровия завет.

Прави чест на чичо ми, че онова, което бе видял на изток, дълбоко го бе разтърсило. Той продължаваше да се прави на дуалист, но в моменти на слабост издаваше съмненията си, че в края на краищата окръжността може и да е по-добър символ за нашето предопределение от правата линия, която има начало и край.

Всъщност няма нито права линия, нито кръг. Но за да разбере същността на нещата, човек трябва да излезе от сегашната детска фаза на човешкото развитие. Трябва да изхвърли боговете и дяволите заедно с представите за добро и зло, които имат значение в ежедневието, но нямат никакъв смисъл от гледна точка на онова материално единство, което съдържа всички неща и ги обединява в едно цяло. Материята е всичко. Всичко е материя.

5.

Присъствувах на коронацията на Артаксеркс в свещена Пасаргада. Отново бях великодушно провъзгласен за царски приятел, но не се възползувах от тази привилегия. Младите суверени не обичат реликви от времето на предшествениците си, затова се готвех да се оттегля в имението си на юг от Халикарнас. Общественият ми живот бе приключил. Или поне така си мислех.

Малко преди да напусна Персепол, Великият цар изпрати да ме повикат. Естествено, обзе ме ужас. Кой ли ме бе злепоставил? Този въпрос си задава всеки, когато церемониалмайсторът застане пред него, вдигне жезъла и изрече: „Господарят вика своя роб. Последвай ме.“

Артаксеркс седеше в малък кабинет в зимния дворец. Не помня защо не живееше в новия дворец на Ксеркс. Вероятно както винаги там нещо се е строяло.

Осемнадесетгодишният Артаксеркс беше красив, макар и крехък младеж. Понеже брадата му не бе още напълно поникнала, лицето му малко приличаше на момичешко. Като дете бе прекарал някаква болест, която бе засегнала лявата ръка и левия му крак. Вследствие на това дясната му ръка бе значително по-дълга от лявата. Когато искахме да говорим за Великия цар, без да споменаваме името му, го наричахме Дългоръкия.

Вдясно от трона стоеше новият началник на стражата Роксан — внушителна фигура. Беше се отличил в Гръцките войни. Вляво стоеше красивият лекар Аполонид. Той се ползуваше с голямо благоволение, задето неотдавна бе спасил живота на Великия цар от изтощителна треска.

Както винаги Артаксеркс се държеше приятелски с мен и както винаги в негово присъствие ме обземаше безпокойство, тъй като виждах Ксерксовите очи, поставени върху съвсем различно лице. Имах усещането, че скъпият ми приятел ме гледа с очите на сина си.

— Имам нужда от теб, Царски приятелю. — Гласът на момчето бе все още слаб от борбата с треската.

Изразих готовност да умра за своя господар. Артаксеркс пристъпи направо към въпроса.

— Вдовицата на Артабан е гъркиня. Заради нея Артабан приютил един гръцки изгнаник. Тъй като ти беше близък на баща ми, Великия цар, и си половин грък, искам да ми преведеш онова, което ще съобщи този човек, и после искам да ми кажеш мнението си за него.

Артаксеркс плесна с късата си лява ръка дланта на дългата си дясна ръка. Кедровите врати се отвориха и двама церемониалмайсторн въведоха при царя нисък набит мъж. Последва напрегнат миг, през който, пренебрегвайки етикета, мъжът и Великият цар впериха очи един в друг. После мъжът бавно падна на колене и също така бавно изпълни поклоните.

— Кой си ти, гръко? — попита Артаксеркс.