Сътворението

Нямам представа каква точно е била ролята на царицата в екзекуцията на най-големия й син. Въпреки че е дала съгласието си за убийството на Ксеркс, не мога да повярвам, че е имала нещо общо с екзекутирането на Дарий. Предполагам, че събитията са се трупали едно подир друго и тя е изгубила контрол над тях. Знам обаче, че когато узнала от шпионите си за плановете на Артабан да убие Артаксеркс и да се провъзгласи за Велик цар, повикала Мегабиз и сключила таен съюз с него. Като главнокомандуващ армията Мегабиз бе по-силен дори и от началника на стражата Артабан. И въпреки че бе одобрил убийството на Ксеркс, Мегабиз си оставаше верен на династията.

С половин армейски корпус Мегабиз победи дворцовата стража и Артабан бе убит. После арестуваха Аспамитър. Дворцовият управител очакваше, че като любовник на царицата ще бъде пощаден. Но опитът му да заеме мястото на Ахеменидите бе предизвикал у Аместрида неудържим гняв. Тя лично заповяда да поставят Аспамитър в така нареченото корито, нещо като дървен ковчег, който покрива тялото, а крайниците и главата остават изложени на слънцето и вятъра, на насекомите и влечугите. От всяка възможна смърт коритото се смята за най-бавната и най-мъчителната — бих казал, на второ място след старостта.

Аз, Демокрит, син на Атенокрит, бих искал на това място да вмъкна в разказа на моя прачичо Кир Спитама един разговор, който проведохме около час след като ми бе продиктувал историята за смъртта на Ксеркс. Като добър зороастриец чичо ми вярваше, че е дал отговор на всички съществени въпроси. И все пак той беше твърде интелигентен, за да пренебрегне онези факти, които противоречаха на твърденията му.

Макар да съм почти сигурен, че в този случай не би желал да възпроизвеждам думите му, мисля, че дължа това не само на паметта му, но и на общия ни стремеж да запишем всичко, което той разказа.

Отидохме на разходка в агората. Беше средата на лятото и беше много горещо. Небето приличаше на нажежен до синьо метал, а мръснобелият кирпичен град изглеждаше като изоставен. Атиняните бяха по домовете си и вечеряха — или пък бяха в гимназиона, за да се скрият от горещината. Чичо ми най-много обичаше да се разхожда из града по това време. „Няма атиняни — казваше той. — Няма шум. Няма крясъци!“ Години по-късно, когато тръгнах да пътувам из Персия, се облякох като персиец и установих, че в леките дрехи, които не се допират до тялото, човек се чувствува прохладно и през най-горещия ден.

На верандата при Одеона Кир реши да седне на сян-ка. Винаги знаеше точно къде се намира в агората, а и на всяко друго място, стига да са го водили там веднъж. Настанихме се удобно на стълбите на Одеона. Срещу нас хълмът Ликабет изглеждаше по-загадъчен от всякога — назъбена скала, сякаш захвърлена от някой древен титан. Атиняните, които се гордеят с разсъдъка си, съвсем безразсъдно мразят тази планина. Твърдят, че там живеели вълци, но аз мисля, че я мразят, защото не подхожда на пейзажа.

— Откакто се бях върнал от Китай, знаех, че нещата ще завършат с кръв. По тази причина се отдалечих от двора. От Ксеркс не можех да се отдалеча. За мен той беше повече от брат. Беше като мой близнак, моето второ „аз“. Когато си отиде, от мен остана само половината.

— А с него… какво е станало?

— Великият цар сега е на моста на спасителя. Кир не каза нищо повече — и нямаше какво повече да се каже, защото, ако Зороастър е прав, то Ксеркс в този момент се пържи в море от врящ метал.

— Представи си — казах аз, — че няма мост, че няма Премъдър господ…

— Как мога да си представя такова нещо?

Но през по-голямата част от времето старецът точно това си представяше, ето защо искаше да чуе какво ще му отговоря.

— Зороастър твърди, че е имало време, когато Премъдрият господ не е съществувал. Тогава защо да не е възможно, когато умрем, да отидем там, откъдето е дошъл Премъдрият господ?

Кир засвири с уста една особена кратка мелодия, която, изглежда, имаше някакво религиозно значение, защото я свиреше винаги когато бе изправен пред противоречие или празнота в зороастрийската теория. Между другото бе запазил почти всичките си зъби. Можеше да дъвче всичко.

— На този въпрос не може да се отговори — каза той накрая.

— Тогава може би източните хора са прави и не трябва да се търси отговор на въпроса за сътворението на света.

Сега знам отговора на този въпрос, но в онези дни бях невеж. Бях в началото на търсенето, което продължава цял живот — и до чийто тъжен край бе стигнал Кир. Тъжен, защото единственият важен въпрос бе останал без отговор — за него.

Старецът посвири малко, със затворени очи. Бледата му ръка навиваше в спирала кичурче от брадата му, сигурен признак, че е потънал в мисли.