Сътворението

С годините, докато растяхме и възмъжавахме, Ксеркс, Мардоний и аз все повече се привързвахме един към друг, а не обратното. За Великите царе и техните наследници е доста по-трудно да си спечелят приятели, отколкото врагове. По тази причина дружбата от младини остава за цял живот, стига принцът да не е луд, а приятелят — завистлив.

Минаха години и Хистасп вече оставаше в двора по-дълго, отколкото в Бактрия. Хистасп винаги оказваше благотворно въздействие върху Дарий. Всъщност убеден съм, че ако беше живял още няколко години, щеше да неутрализира гръцката фракция в двора и да ни спести тези отегчителни и скъпи войни.

Когато навърших двадесет години, Хистасп ме направи началник на личния си военен щаб в Суза. Тъй като не разполагаше с войска извън сатрапията си, тази длъжност бе само почетна. Хистасп искаше да съм близо до него, за да му помагам да следва пътя на Истината, а не на Лъжата. Чувствувах се като измамник. Не бях религиозен. Всички задължения, свързани със Зороастрий-ския орден, прехвърлих на чичо си, който по онова време вече се бе настанил в един дворец в Суза и редовно палеше свещения огън за самия Дарий. Сега, след като е вече покойник, мога да кажа, че чичо ми по душа бе търговец. Но беше най-големият син на Зороастър и това само по себе си решаваше съдбата му.

Независимо от постоянния натиск, на който ме подлагаше Хистасп да развивам духовните си и пророчески дарби, възпитанието, получено в двора на Великия цар, бе проникнало тъй дълбоко в мен, че не бях в състояние да мисля за нищо друго освен за военна служба и интриги или пък за пътешествия до далечни земи.

В двадесет и първата година от царуването на Дарий, по време на зимното слънцестояние, Хистасп ме извика ври себе си в двореца в Суза.

— Отиваме на лов.

— Започна ли ловният сезон, Господарю?

— Всеки сезон си има свой дивеч.

Старецът изглеждаше мрачен. Не го попитах нищо повече.

Макар отдавна да бе прехвърлил седемдесетте и постоянно да боледуваше — двете състояния се свеждат до едно и също, — Хистасп отказваше да го носят на носилка дори и през най-студените зимни дни. Когато напускахме Суза, стоеше до колесничаря си изправен, с опънати назад рамене. Бавно падащите снежинки се лепяха по брадата му и на бялата зимна светлина лицето му блестеше. Аз бях на кон. Освен мен Хистасп нямаше друг ескорт. Отбелязах, че това е необичайно.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре — отвърна Хистасп. После заповяда на колесничаря; — Карай по пътя за Пасаргада!

Но не отидохме в Пасаргада. Малко преди пладне стигнахме до една ловна хижа, разположена сред покрита с гъсти гори долина. Хижата била построена от последния мидийски цар и впоследствие възстановена от Кир. Дарий обичаше да си мисли, че когато е в тази хижа, никой не знае къде е. Но, разбира се, харемът винаги бе осведомен точно къде и с кого е Великият цар във всяка минута от денонощието. С изключение на този ден.

Съвсем тайно Великият цар бе пристигнал в хижата предишната вечер. По всичко личеше, че дори и прислугата не бе предизвестена. Голямата зала бе студена. Мангалите току-що бяха запалени. Килимите, по които стъпва Великият цар — кракът му не трябва да докосва земя или непокрит под, — бяха постлани толкова набързо, че сам се заех да ги оправям.

На един подиум бе поставен персийският трон: висок златен стол и пред него столче за краката. Пред подиума бяха наредени шест табуретки. Това бе необичайно. В двора никой няма право да седи пред Великия цар. Все пак бях чувал да се говори за тайни съвети, по време на които на високопоставените личности е позволено да седнат в негово присъствие. Излишно е да споменавам колко развълнуван бях от мисълта, че ще видя Великия цар в неговата тайна и най-истинска роля — главатар на войните от онзи планински род, който бе завзел света.

Посрещна ни синът на Хистасп, Артаферн, сатрапът на Лидия. Макар този могъщ човек да живееше като цар в Сарди, столицата на богатото и древно лидийско цар-ство, което Кир завзе от Крез, тук той бе обикновен слуга на по-младия си брат, Великия цар. Когато Артаферн прегърна баща си, старецът попита:

— Той тук ли е?

От начина, по който се произнася думата „той“, ние в двора разбираме дали става въпрос за Великия цар, или не. В случая „той“ определено се отнасяше за някой друг.

— Да, Господарю мой и татко. Сега е с другите гърци.

Още тогава ми беше ясно, че тайните срещи с гърците означават неприятности.

— Знаеш моето мнение — каза Хистасп, като разтри безжизнената си ръка.

— Знам, Господарю мой и татко. Но трябва да ги изслушаме. На запад нещата се променят.

— Кога ли не са се променяли? — каза недоволно Кистасп.

Мисля, че Артаферн се бе надявал да остане за минута васаме с баща си, но преди да успея да се извиня и да са оттегля, разговорът бе прекъснат от дворцовия управител.

— Ще приемат ли Господарите гостите на Великия цар? — попита той, като се поклони ниско на двамата сатрапи.