Сътворението

Сутринта водачът ни бе завел в големия храм. Вътре имаше огромна златна статуя на мъж, застанал до голяма маса, също от чисто злато, на която, както ни поръчаха, положихме цветя. Дясната ръка бе по-гладка и по-блестяща от останалите части на статуята, защото това е ръката, която всеки вавилонски цар е хващал в продължение на кой знае колко векове. Тихичко произнесох молитва към Премъдрия господ да свали този идол. Двадесет години по-късно молитвата ми бе изпълнена.

Нежеланието на водача ни да говори за олтара на върха на зикурата възбуди любопитството ни до такава степен, че накрая Ксеркс заяви:

— Ще влезем вътре!

Не може да се противоречи на наследника на Великия цар, затова водачът каза нещо на мъжете от стражата. Те мрачно отвориха вратата към олтара и ние се озовахме в помещение без прозорци. Вътре беше хладно и това ни освежи след дългото изкачване. Само една висяща лампа осветяваше единствения предмет в стаята — огромно легло.

— Кой спи тук? — попита Ксеркс.

— Богът Бел-Мардук. — Водачът имаше нещастен вид.

— Виждал ли си го някога? — попитах аз.

— Не. Разбира се, че не.

— А жреците виждат ли го? — Открай време обичам да задавам такива въпроси.

— Не знам.

— Тогава откъде знаеш, че богът наистина спи тук? — попита Мардоний.

— Така са ни казали.

— Кой ви е казал? — Ксеркс го удостои със сивия си пронизващ ахеменидски поглед.

— Жените, Господарю — прошепна водачът. — Всяка вечер при залез-слънце тук водят по една жена. Тя е избрана от Ищар, жената на Бел-Мардук. В полунощ богът идва в тази стая при жената и я обладава.

— Как изглежда той? — попитах аз с нескрито любопитство.

— Жените не казват. Не смеят. Пазят тайната завинаги. Такъв е законът.

— Хубав закон — заяви Ксеркс.

Щом се върнахме в Новия дворец, Мардоний заповяда на губернатора на града да извика двамата жреци, които се грижат за олтара на върха на Къщата, крепяща небето и земята.

Когато жреците дойдоха, Ксеркс ги попита:

— Кой всъщност се явява при жената в олтара?

— Самият Бел-Мардук, Господарю — отговориха жреците в един глас.

Когато и Мардоний за трети път получи същия отговор, нареди да донесат една тетива, от онези, с които удушаването е мигновено. Въпросът бе зададен за четвърти път и узнахме, че всяка вечер от седмицата ролята на Бел-Мардук се изпълнява от различен жрец.

— Точно както си мислех — заяви доволно Ксеркс. — Довечера — продължи снизходително той — ще освободя един жрец от това задължение. Довечера аз ще бъда Бел-Мардук.

— Но ти не си жрец — извикаха ужасени пазителите на зикурата.

— Но мога да се преструвам, че съм Бел-Мардук, не по-зле от вашите жреци. Всичко това е въпрос на подходящ костюм, нали?

— Но жрецът е Бел-Мардук. Той се превръща в бога. Богът влиза в него!

— А той на свой ред влиза в момичето, така ли? Разбирам. Създава се затворен кръг на пълна свещеност. — Ксеркс много го биваше за такива неща. — Бъдете спокойни, богът ще влезе в нея. В края на краищата баща ми е държал ръцете на Бел-Мардук. Казвам ви го поверително, за да ви успокоя.

— Все пак това е светотатство, принце-господарю.

— Все пак това е волята ми.

После Ксеркс им съобщи, че и ние с Мардоний ще бъдем с него в олтара. Жреците изпаднаха в ужас, но не можеха да направят нищо.

Пълзяха по корем и ни молеха поне да се появим като богове. Ксеркс щеше да бъде облечен като Бел-Мардук, господаря на всички богове, Мардоний — като бога на слънцето Шамаш, а аз като бога на луната Нанар — почитан в Ур бог-дев. После жреците ни помолиха да не говорим на жената — без съмнение, защото би било неподходящо Бел-Мардук да се обръща към вавилонската си невеста на персийски.

Тук няма да е лошо да спомена, че вавилонците почитат шестдесет и пет хиляди богове. Тъй като само върховният жрец знае всичките шестдесет и пет хиляди имена, той е принуден да прекарва доста време с приемника си, който трябва да ги научи от него.

Малко преди полунощ се изкачихме на върха на зикурата. Костюмите бяха готови и стражата ни помогна да ги облечем. Момчетата трябва да са били специално избрани за вечерта на светотатството, защото бяха дружелюбни и съвсем не приличаха на намусените пазачи през деня.

На главата си носех сребърния кръг на пълнолунието.

В ръка държах сребърен жезъл с полумесец. На Мардоний поставиха корона със златния кръг на слънцето. Ксеркс носеше златни вериги и къса златна брадва, необходими инструменти за един господар на шестдесет и пет хиляди непокорни богове.

Щом се приготвихме, стражата отвори вратата към олтара и влязохме вътре. На леглото лежеше момиче, по-младо и от нас. Беше необикновено красива, с гарвано-вочерна коса и мъртвешки бяла кожа, съвсем във вавилонски стил. Момичето беше голо, като изключим ленения чаршаф, подобен на онези, с които увиват мъртъвците. Щом видя тримата великолепни висши богове на Вавилония, тя облещи очи и припадна.