Сътворението

— Най-ужасното е — каза момичето, докато вървяхме към двора, — че може да хванеш някоя болест. Не знаеш кой ще ти се падне. Майка ми ме посъветва, когато приближи някой много мръсен човек, да правя ужасни гримаси и да се лигавя като идиот. А ако видя мъж, който изглежда чист, да се усмихвам. Много се радвам, че постъпих така.

Почувствувах се поласкан — несъмнено това беше и нейната цел.

— Особено грозните жени трябва да идват тук дни, понякога месеци наред и да чакат някой да ги купи — каза ми тя, докато стояхме на двора и прочиствахме дробовете си от поетия тамянов дим. — Слушала съм истории за семейства, принудени да платят на непознат мъж, за да пожелае жената. Това е нередно, разбира се. Но в очите на богинята не е толкова безбожно, колкото изобщо да не се направи.

Разделихме се с приятелски чувства. Цялото изживяване беше много хубаво, докато след седмица установих, че ми е предала въшки. Обръснах се при слабините, нещо, което оттогава насам редовно правя.

Районът около храма на Ищар е пълен с публични домове, които нямат нищо общо с религиозния ритуал. Тези заведения обикновено се намират над винарски изби или бирарии. Собствениците им почти винаги са жени. Всъщност вавилонките от нисшите съсловия са по-свободни от всички останали жени в света. Могат да притежават имот. Въртят по-голяма част от търговията на пазара. Дори съм ги виждал да работят в тухларните или да чистят тинята от каналите наравно с мъжете.

Щом напуснахме храма на Ищар, ни пое един помощник на сатрапа Зопир. Служеше ни за водач, а зад нас на дискретно разстояние вървеше охраната на Ксеркс и не ни изпускаше от очи.

Във Вавилон главните булеварди са успоредни един на друг. По-малките улици се пресичат с тях под прав ъгъл. Виждал съм подобни градове само в Индия и Китай, никъде другаде. Гледката е много красива, особено когато си застанал в сянката на зикурата и пред очите ти се простира дългият прав оживен булевард — чак до ниската желязна врата на брега на реката.

По протежението на една широка улица се бяха наредили страдащи от всевъзможни болести хора. Щом ни видяха, започнаха високо да изреждат симптомите на болестта си. Нашият водач ни обясни:

— Вавилонците не вярват на лекари. Затова болните идват тук. Забележат ли човек, който им вдъхва доверие е вида си, казват му от какво страдат. И ако човекът знае някакъв лек, обяснява им какъв е.

Докато се разхождахме, доста минувачи спряха да говорят с болните и назоваха билки или корени, които според тях ще им помогнат.

— Демокед би се възмутил — каза Ксеркс. — За него медицината е изкуство.

— По-скоро магьосничество. — Мардоний направи знак за пропъждане на злото.

В подножието на широка стълба, която води към входа на Къщата, подпираща небето и земята, ни посрещна върховният жрец на Бел-Мардук. Той беше своенравен старец, когото срещата с персийски принцове ни най-малко не вълнуваше. Великите царе идват и си отиват, а жречеството на Бел-Мардук е вечно.

— В името на бога Бел-Мардук, приближете се. Старецът протегна към нас ръце. Мардоний понечи да хване ръцете му, но той веднага ги отдръпна. Нашият водач изобщо не ни обясни какво се очаква да правим. Мисля, че и самият той не знаеше. Върховният жрец произнесе една неразбираема реч на древния вавилонски език. После, на първата площадка на зикурата, внезапно ни напусна.

До върха на Къщата, подпираща небето и земята, има хиляда стъпала. Спряхме по средата, а от нас се стичаше пот като от коне. Отдолу се виждаше градът — правилен квадрат, очертан от високи стени и разделен на две от мътната река, течаща между двата укрепени бряга. А зеленият облак на висящите градини плуваше над прашния, изграден от сиво-кафяви тухли град, сякаш бе мираж в пустиня.

Водачът ни обясни сложната система от канали, която не само напоява най-плодородната земя в Персийската империя, но и предоставя удобен начин за транспорт. Водите, които текат в желаната от теб посока, осигуряват най-евтиното придвижване, въпреки неудобството да се пътува в кръгла вавилонска лодка. Между другото никой вавилонец не успя да ми обясни защо тези лодки трябва да са кръгли, нито пък защо ги правят толкова неустойчиви.

Продължихме задъхани към върха на зикурата, където стража от двама души пазеше вратата на малък храм от светложълти тухли.

— Какво е това? — попита Мардоний.

— Олтарът на Бел-Мардук — с нежелание отговори водачът.

В качеството си на авторитет по религиозните въпроси поисках да узная какво има вътре.

— Все пак, ако вътре има изображение на бога, редно е да го почетем — обясних лукаво аз.

Зороастър би се ужасил, ако можеше да чуе внука си да говори така почтително за един бог-дев. От друга страна, би одобрил изкусното ми лицемерие. Винаги е казвал, че не ние сме направили света такъв, какъвто е.

— Няма никакво изображение. Вече видяхте единственото истинско изображение на Бел-Мардук.