Сътворението

Върнах се силно упоен в двореца на наместника, където Варшакара искаше да водим дълъг разговор по политически въпроси. Но аз се извиних и се оттеглих. Со-мата, дъждът и пропътуваните над хиляда мили ме бяха изтощили. Спах три дни. Накрая ме събуди Карака.

— Варшакара предлага да ни придружи до Раджа-гриха. Да отговоря ли, че приемаш? -Да.

Още не се бях събудил съвсем, но изведнъж почувствувах, че нещо не е като по-рано. После осъзнах, че за пръв път от близо четири месеца не чувам тропането на дъжда по покрива.

— Дъждът…

— …спря. Поне за известно време. Летните мусони отминават постепенно.

— Сънувах онзи кон.

Това бе истина. В съня си бях край гробницата на Кир близо до Персепол. Яздех жребец. Пред мен стояха Атоса и Лаида, и двете със саби в ръце.

„Това е Персия!“, извика Атоса.

„Това е друг кон!“, твърдо заяви Лаида.

Трябвало е веднага да поискам да изтълкуват съня ми. Индийците отлично умеят да тълкуват сънища. Но в същия миг го забравих и едва сега, половин век по-късно, си спомням този сън, и то съвсем ясно, само че вече е безполезно.

— Конят се е върнал в Раджагриха — каза Карака. — Всички са разстроени, особено Бимбисара. Той се надяваше, че ще прибави Варанаси към царството си. Или ако не Варанаси, то поне една от малките републики на север от Ганг. Но досега конят не е напускал Магадха. Уредил съм ти среща с Махавира.

— С кого?

— С Прекосяващия реката. Героят на джайнистите. Той е във Варанаси и се съгласи да те приеме.

Името Махавира означава велик герой. Истинското име на двадесет и четвъртия и последен Прекосяващ бе Вардхамана. Произхождаше от семейство на воини, но родителите му били толкова силно вярващи джайнисти, че приели сериозно онази джайиистка повеля, според която най-добрата смърт е да угасиш живота си — бавно, съзнателно и благоговейно — чрез гладуване, и я изпълнили.

Когато Вардхамана бил на тридесет години, родителите му се самоубили с глад. В моите представи те са истински герои, дори бих казал, велики герои. Вардхамана бил толкова потресен от смъртта на родителите си, че напуснал жена си и децата си и станал джайнистки монах. След двадесет години уединение и себеотрицание постигнал състоянието, което индийците наричат „кевала“. Това означава, че по някакъв особен начин се е присъединил към космоса.

Вардхамана бил провъзгласен за Махавира и станал глава на ордена Джайна. Когато бях в Индия, орденът наброяваше около четиринадесет хиляди жени и мъже, дали обет за безбрачие. Живеят в мъжки и женски манастири. Част от мъжете ходят без дрехи и за тях се казва че са „в небесни одежди“. На жените не е позволена такава божествена украса.

На нисък хълм край брега на Ганг група джайнисти бяха приспособили един полуразрушен склад за манастир и там Махавира прекарваше дъждовния сезон. Поръчано ни бе да се явим точно след обеда, а джайнистките монаси се хранят по пладне и понеже само поглъщат получената с просия купичка ориз, началото и краят на обеда им по време почти съвпадат. Тъй че малко след пладне двама монаси ни въведоха във влажна стая, напомняща пещера, където неколкостотин членове на ордена се молеха на висок глас. Забелязах, че повечето не се мият много често, а някои са физически недъгави или болни.

Монасите ни отведоха до нещо като навес, отделен със завеса от основното помещение. Зад завесата намерихме и самия велик герой. Махавира бе седнал с кръстосани крака на пищен лидийски килим. Облечен бе в златна роба. Това ми се стори доста неаскетично, но Карака ме увери, че всеки от двадесет и четиримата Прекосяващи от самото начало е имал свой цвят и свой символ. Цветът на Махавира бе златен, а символът му — лъв.

Предполагам, че по онова време Махавира е бил близо осемдесетгодишен. Беше нисък, набит човек с висок властен глас. Когато говореше, почти никога не гледаше събеседника си. Подобно държане винаги ме е смущавало. Но аз съм израснал в царски двор, където е забранено да погледнеш човек е царска кръв. Затова, ако някой не ме поглежда, имам чувството, че пред мен е или царска особа, или… Не знам, може би… измамник.

— Добре дошъл, посланико на Великия цар Дарий. Добре дошъл, внук на Зороастър, който говори от името на Премъдрия господ, ако това е възможно.

Стана ми приятно, че Махавира знае кой съм. И неприятно заради двусмисленото „ако е възможно“. Дали не искаше да каже, че Зороастър не е пророкът? Скоро ми стана ясно.

Поздравих Махавира, тъй както изисква сложният индийски ритуал, а Карака целуна крака му в знак на почит. После седнахме на края на килима. Зад завесата монасите едногласно припяваха някакъв химн.

— Дойдох, за да проповядвам на всички хора вярата в Премъдрия господ.

— Ако изобщо има човек, който може да прави това, сигурен съм, че си ти.

Махавира едва забележимо се усмихна и в държането му отново долових онова самочувствие на човек, който знае или си мисли, че знае повече от другите. Потиснах раздразнението си. Издекламирах му една от гатите[1] на Зороастър.