Сватбата на Беки Б.

Наблюдавам го как става от леглото, как си облича халата и как се насочва към банята.

— Люк? — спирам го точно на прага на банята аз.

— Да, какво?

Отварям уста, за да му съобщя, че снощи съм взела много важно решение. Да му кажа, че искам да се оженим в Оксшот, както беше първоначалният план. И че смятам да откажа тържеството в „Плаза“. И че Елинор да си беснее, колкото си иска.

После я затварям.

— Какво, кажи! — подканя ме Люк.

— Просто… да не ми използваш всичкия шампоан — изричам накрая, колкото да кажа нещо.

Не мога да събера сили да повдигна въпроса за сватбата точно сега. Не и точно в този момент, когато всичко е толкова прекрасно и спокойно между нас. Пък и на Люк и без това не му пука къде ще се оженим. Той самият го каза.

Днес съм си взела свободен полуден — до обед, заради ангажимента с Робин по опитването на тортите. Но до десет часа има много време. Затова, след като Люк тръгна на работа, аз се излюпвам бавно и затепвам по боси крака до кухнята, за да си стъкна нещо за закуска и да си помисля какво точно да кажа на Елинор.

Най-важното нещо е да съм пряма. Твърда и пряма, но същевременно любезна. Да се държа като голямо момиче и да подходя професионално — като делови човек, на когото му се налага от време на време да уволнява други делови хора. Да остана спокойна и да използвам възпитани фрази от рода на „решихме да направим лек завой“.

— Здравей, Елинор! — казвам на отражението си в огледалото. — Трябва да поговоря нещо с теб. Налага се да ти кажа, че реших да направя лек завой.

Не става! Тя веднага ще си помисли, че съм решила да ставам лесбийка.

— Здравей, Елинор! — пробвам отново. — От известно време обмислям твоето предложение за сватбения сценарий. И въпреки многобройните му положителни страни…

Добре де! Хайде! Давай! Като се опитвам да игнорирам неприятните си предчувствия, аз вдигам телефонната слушалка и набирам номера на Елинор.

— „Елинор Шърман в момента не е в състояние да приеме обаждането ви…“

Значи е излязла.

Не мога просто да й оставя съобщение, в което я уведомявам, че всичко се прекратява. Или мога?

Не, не мога.

Затварям бързо телефона, преди да избръмчи сигналът за започване на записа. Окей. И сега какво следва?

Ами очевидно е! Ще се обадя на Робин! Най-важното в момента е да кажа на някого, преди да са направили поредната стъпка в приготовленията.

Събирам си мислите, а после набирам телефонния номер на Робин.

— „Здравейте! Сватбени камбани ли дочувам? Надявам се, защото вие се свързахте с Робин де Бендърн — отговорът на вашите молитви за планиране на всяка сватба! Опасявам се, че в момента не съм си у дома, но тъй като вашето обаждане е много важно за мен…“

В този момент се сещам, че Робин сигурно вече е тръгнала за срещата ни в сладкарското ателие. Бих могла да й звънна и там. Или да й оставя съобщение.

Но когато чувам ведрия й, жизнерадостен глас, внезапно ме залива прилив на огромна вина. Робин дава толкова много от себе си! И прие моята сватба с такъв ентусиазъм! В интерес на истината аз вече доста се привързах към нея. Не мога просто да й кажа, че всичко се отлага — и то ей така, по телефона. И с усещане за внезапна решимост аз връщам слушалката на мястото й и си грабвам чантата.

Ще се държа като зрял човек. Ще отида до сладкарското ателие и ще й съобщя решението си очи в очи.

А с Елинор ще се оправям по-късно.

* * *

Честно да ви призная, не си падам особено по сватбени торти. Винаги си вземам парченце, разбира се, защото се смята за лоша поличба, ако не го направиш, обаче от всичките тези плодови плънки и марципана, и глазурата като камък или в най-добрия случай тебешир буквално ми прилошава. Освен това съм толкова притеснена, когато знам, че трябва да съобщя на Робин за отменянето на сватбата тук, че просто не мога да си представя да сложа в устата си каквото и да било.

Въпреки всичко това още с прекрачването на сладкарското ателие ми потичат лигите. Ателието е огромно и добре осветено, има големи прозорци, а из въздуха се носи най-вкусното, най-захарно и най-маслено ухание, което можете да си представите. Наоколо са изложени огромни красиви торти, между които се виждат цели редици цветни украси в прозрачни кутии, а разни хора на мраморни масички изработват с огромно старание захарни рози и виещ се бръшлян.

Все още се мотая около входа, когато към мен се запътват кльощаво момиче в дънки и високи сандали, водено от майка си — двете очевидно са в разгара на ожесточена препирня.

— Само трябваше да я опиташ! — казва майката, очевидно вбесена. — Колко калории би могло да има в една хапка, а?

— Изобщо не ми пука! — срязва я момичето, готово всеки момент да се разплаче. — На сватбата си ще бъда размер 2, пък ако ще и да умра!

Размер 2!

Господи, живея тук вече от достатъчно дълго време, но все още изпадам в шок от тези американски размери на дрехите. Какво ще рече това в истински мерки?

Размер 6. (Което в още по-истински мерки, тоест европейски, ще рече номер 34. — Бел. прев.)

Е, така вече се чувствам много по-добре.