Сватбата на Беки Б.

И ми дава едно лале, както и букетче миниатюрни бели цветчета, а аз веднага започвам да хрускам щастливо, поливайки ги с шампанско.

Плъзгам небрежно поглед наоколо и внезапно съзирам огромно, сложно изработено цвете, цялото в жълто и бяло, даже с мънички капчици роса. Уха! Вкусотия! Протягам ръка през подредените пред мен захарни сърца, сграбчвам го и тъкмо се каня да го напъхам в устата си, когато в ателието се разнася мощен вик.

— Нееееееее! — От другия край на залата към мен се втурва момче с бял работен екип. — Не ми изяждайте жълтия нарцис!

— Опа! — спирам се аз точно навреме. — Извинете! Не знаех. Толкова ли е специален?

— Отне ми цели три часа да го направя — отговаря момчето и го поема внимателно от ръцете ми. — Всичко му е наред, доколкото виждам. — И ми се усмихва, обаче забелязвам, че по челото му са избили капчици студена пот.

Хммм. Може би е най-добре отсега нататък да се придържам само към шампанското. Отпивам поредната глътка и започвам да се озъртам за бутилката, когато откъм мястото, където са се затворили Робин и Антоан, се чуват разгорещени гласове.

— Но аз не го направил съзнателно! Мадмоазел, няма вендета към вас!

— Имате! Вие просто ме мразите, нали?! Кажете си де! — достига до мен и един по-приглушен, но зверски звучащ глас.

Дочувам, че Робин се опитва да вметне нещо успокоително, ала не успявам да схвана точните думи.

— Неприятностите ми се струпват една след друга! — Гласът на момичето вече се извисява с цяла октава и когато се заслушвам в него, се вкаменявам, а чашата ми спира по средата на пътя към устата ми.

Направо не мога да повярвам! Не е възможно!

— Цялата тази скапана сватба върви наопаки! — вече пищи тя. — Още от самото начало нищо не става както трябва!

Вратата се отваря рязко и вече я чувам съвсем ясно.

Да, това е тя! Това е Алиша!

Усещам как тялото ми се сковава.

— Първо, в „Плаза“ нямаше места! А сега това фиаско с тортата! А знаете ли какво научих току-що?!

— Какво? — чува се напрегнатият глас на Робин.

— Моята основна шаферка си е боядисала косата в червено! И няма да си подхожда с останалите! Такава отвратително егоистична, мръсна…

И в този момент в залата се появява наперено Алиша, а тънките й токчета потракват като картечен огън по дървения под. Когато ме забелязва, тя се заковава на място и аз я поглеждам, а сърцето ми тупа така, че ще се пръсне всеки момент.

— Здравей, Алиша! — изричам, като се старая да звуча спокойно. — Съжалявам за тортата ти! Между другото, това е изключително вкусно, Антоан!

— Какво?! — изревава Алиша. Очите й се стрелкат от годежния ми пръстен към лицето ми, а после обратно към годежния ми пръстен, след това се насочват към обувките ми, към чантата ми, опипват полата ми и накрая пак се връщат към годежния пръстен. Прилича на преценка по манхатънски в залата с огледалата в някой лунапарк.

— Ти ще се омъжваш?! — изписква невярващо. — За Люк?!

— Ами, да — отвръщам и се усмихвам безгрижно на диаманта на лявата ми ръка, след което вдигам усмивката си и към нея.

Ура! Започвам да се отпускам! Тази работа започва да ми харесва!

Освен това и аз правя на Алиша преценка по манхатънски. И отчитам, че моят пръстен е малко по-големичък от нейния. Не че ги сравнявам — нищо подобно!)

— И как така не си ми казала нищо?!

„Не си ме питала“ — иска ми се да й отговоря, но вместо това просто свивам леко рамене.

— И къде ще се жените? — Познатото до болка надменно изражение на Алиша се завръща на мястото си и аз я виждам как се готви за скок.

— Е… случи се така, че… — И си прочиствам гърлото.

Окей, сега или никога! Точно това е моментът, в който мога да направя важното си съобщение — да обявя пред Робин, че съм си променила решението. И че ще се оженя в Оксшот.

— Всъщност…

Поемам си дълбоко дъх. Хайде де! Това е като коламаска — колкото по-бързо я дръпнеш, толкова по-малко боли. Просто го кажи!

И наистина съм на ръба да изрека важната новина, когато допускам фаталната грешка да вдигна поглед към Алиша. Тя ме наблюдава покровителствено и пренебрежително — точно както се е отнасяла винаги към мен. Години, прекарани в усещане за простотия и незначителност, се стоварват отгоре ми и ме заливат като вулканична лава. И просто не успявам да се въздържа — чувам гласа си да изрича:

— Всъщност, сватбата ни е в „Плаза“!

Лицето на Алиша се свива от шока — като ластиче, свалено от косата.

— В „Плаза“ ли?! Ти да не ме будалкаш?!

— Ще бъде много приятно — продължавам безгрижно аз. — „Плаза“ предоставя най-прекрасните условия за една истинска сватба! И ти ли там ще се жениш?

— Не — отсича Алиша, стегнала челюст. — Не успяха да ни намерят свободен ден в такива кратки срокове. Вие кога направихте резервацията?

— Ами… май беше преди една-две седмици — отвръщам и свивам рамене.

Да! Да! Точно за това изражение си мечтаех цял живот!

— Ще бъде наистина приказно — вметва и Робин ентусиазирано. — Между другото, тази сутрин говорих с вътрешния дизайнер. Той вече е поръчал двеста брезички, а освен това ще ни изпратят и мостри на боровите иглички…

Виждам как мозъкът на Алиша щрака с бясна скорост.