Сватбата на Беки Б.

Поемам изтънчената покана от ръката на Робин и започвам да я въртя в ръцете си.

— Е, какво ще кажеш? — сияе Робин. — Много е изящна, нали? Картонът съдържа осемдесет процента лен!

— Тя е… прекрасна — преглъщам аз. — Но не смяташ ли, че все още е много рано да изпращаме поканите?

— Няма да ги изпращаме точно сега. Но аз винаги съм държала поканите да са готови навреме. Защото мотото ми е, че така имаме време да ги променим, ако искаме. Но и надали ще пишев в тях, че държим гостите ни да бъдат в „строго официално облекло“, като една бъдеща булка, която не бих искала да споменавам… — И тя се залива от смях.

— Права си. — И аз отново се вторачвам в текста на поканата.

22-ри юни, събота, седем часа вечерта

В хотел „ПЛАЗА“,

град Ню Йорк.

Боже, нещата май загрубяват! И ако възнамерявам да казвам каквото и да било, трябва да го кажа още сега! Ако възнамерявам да отказвам тази сватба, трябва да го направя веднага! Точно в тази секунда!

Ала устата ми остава като залепена със скоч.

Това наистина ли означава, че в края на краищата избирам хотел „Плаза“? Че се предавам? Че предпочитам блясъка и помпозността? Че държа да бъда с Елинор, вместо с мама и татко?

— Предполагам, че ще искаш да изпратиш веднага една на майка си — обажда се Робин.

Вдигам рязко глава — ала изражението на Робин е божествено невинно, когато допълва:

— Срамота наистина, че и тя не е тук, за да се включи в подготовката! Но предполагам, че ще й бъде приятно да види поканата, нали?!

— Да — отговарям след продължителна пауза аз. — Ще й бъде много приятно!

Пъхвам поканата в чантата си и щраквам закопчалката. Май нещо ми прилошава…

Така. Значи това е. Ще бъде в Ню Йорк.

Мама ще ме разбере. Когато й разкажа за всички чудесии, тя ще промени мнението си. Няма къде да ходи.

* * *

Най-новото произведение на Антоан — торта с мандарини и червени боровинки — е направо божествено. Но незнайно защо, докато предъвквам от нея, установявам, че апетитът ми най-изненадващо се е изпарил.

След всичките тези торти, които опитах, аз все още не съм успяла да стигна до никакво окончателно решение. Антоан и Робин само си разменят погледи и от време на време повтарят, че сигурно ми е необходимо повече време, за да реша. Очевидно това е разковничето. Та с една последна захарна роза за из път аз си вземам довиждане с тях и се запътвам към „Барнис“, където се справям е всичките си клиенти с образцова любезност, все едно нищо не ме човърка отвътре.

Ала през цялото време не мога да спра да мисля за телефонния разговор, който трябва да проведа с мама. За начина, по който би било добре да й съобщя новината. И преди всичко за начина, по който ще й обясня всичко.

Ще трябва да избегна категорични изказвания от рода на това, че предпочитам да се омъжа в „Плаза“. Поне не в началото. Просто ще й подметна, че това е една възможност, която е наше разположение, ако желаем. Точно това е ключовата фраза — ако и двете го желаем!

Истината е, че първия път не го поднесох както трябва. Тя вероятно веднага ще прегърне тази възможност, щом й обясня как стоят нещата. Щом й разкажа за вълшебната гора и за струнния оркестър, за дансинга и за тортата за хиляда долара… Фантастична, луксозна сватба — при това всички разходи по нея се поемат от някой друг!

Но докато се изкачвам по стъпалата към нашия апартамент, усещам, че ми прилошава от нерви. Прекрасно си давам сметка, че не съм искрена към себе си. Прекрасно знам какво точно иска мама.

Освен това си давам и сметка, че ако вдигна порядъчен скандал и се разрева, тя ще се съгласи с всичко, което я помоля.

Затварям вратата зад гърба си и си поемам дълбоко дъх. Само след две секунди звънецът иззвънява и аз подскачам уплашено. Боже, направо съм на ръба!

Отварям вратата и ето ти го Дани.

— Здрасти! Виж какво, Дани, налага се да проведа важен разговор. Така че, ако нямаш нищо против…

— Окей. Обаче трябва да те помоля за една услуга — казва той, сякаш изобщо не ме е чул, и нахълтва преспокойно у дома.

— Каква услуга?

— Рандал започна да ме притиска. Задава въпроси от рода на: „И къде по-точно продаваш дрехите си?“, „Кои са ти клиентите?“, „Имаш ли бизнес план?“. Така че аз казвам, да, Рандал, имам си бизнес план. Планирам на следващата година да купя компанията „Кока-кола“. Какво ще кажеш?

— Дани!

— После той обаче продължава, че ако нямам истински клиенти, по-добре да се откажа, защото той не възнамерява да ме субсидира повече. Използва думата „субсидира“! Представяш ли си само?!

— Ами… — изричам разсеяно. — Той все пак ти плаща наема. И ти купи всички онези топове розов велур, които ти му поиска.

— Добре де… — кимва след кратка пауза Дани. — Окей. Значи розовият велур беше голяма грешка. Но той отказва да ме остави на мира, за Бога! Разказах му за твоята рокля, обаче той изтъкна: „Даниел, не можеш да базираш търговско начинание върху един-единствен клиент, който живее под тебе!“ — Тук Дани започва да дъвче нервно кожичките на палеца си. — Та затова му заявих, че имам голяма поръчка от един универсален магазин.