Сватбата на Беки Б.

— Така ли? И от кой магазин?

— От „Барнис“.

Аз се опулвам срещу него. Тук вече успя да привлече вниманието ми.

— „Барнис“ ли?! Дани, но защо си му казал, че става въпрос за „Барнис“?!

— За да можеш да гарантираш за мен! Ако те попита, ти гарантираш за мен, става ли? И освен това можеш да му кажеш, че всички твои клиенти се претрепват да купуват дрехите ми, че никой не си спомня за подобна мания в цялата история на магазина!

— Ти да не би да си полудял?! Той никога няма да се хване! А какво ще му отговориш, когато ти поиска пари?

— Дотогава вече ще разполагам с пари!

— Ами ако реши да провери? Ами ако реши да намине в „Барнис“, за да разгледа?!

— Няма да реши — махва презрително Дани. — Успява да отдели само няколко минути на месец от безценното си време, за да разговаря с мен, а какво остава да предприеме непланирани визити в „Барнис“! Но ако все пак се засечете на стълбите, моля те да подкрепиш версията ми! Това е единственото, което искам от теб!

— Е, ами… добре — кимвам накрая.

Боже! Като че ли си нямам достатъчно други грижи на главата!

— Дани, виж какво, наистина се налага да проведа този разговор… — изричам безпомощно.

— Е, намерихте ли си вече нова квартира? — все така продължава да слуша само собствения си глас той и се отпуска небрежно в един фотьойл.

— Не сме имали време да търсим.

— И не сте мислили по въпроса, така ли?!

— Елинор иска да се преместим да живеем в нейната сграда, обаче аз отказах. Засега сме стигнали само дотук.

— Сериозно?! А аз имах чувството, че държите да останете в този квартал!

— Естествено, че държим! Обаче за нищо на света няма да се преместя да живея на две крачки от нея!

— Какво ще правиш тогава?

— Аз… още не знам. В момента имам прекалено много други неща, за които да се тревожа. И като стана въпрос за това…

— Дааа, предсватбена треска! — отбелязва поучително Дани. — Разрешението на проблема ти се състои от две думи: двойно мартини! — И той отваря шкафчето за коктейли и на пода изпадат няколко формуляра от регистрацията на сватбените подаръци.

— Хей! — извиква той обвинително, като ги вдига. — Да не би да си правила регистрациите без мен?! Направо не мога да повярвам! Цял живот си мечтая да регистрирам сватбени подаръци! А вписа ли и машина за капучино?

— Оох… ами… май да.

— Голяма грешка! Тези машинки изобщо не могат да се сравнят с истинското капучино! Слушай сега, ако имаш нужда от човек, който да ти доставя сватбените подаръци, знаеш, че съм на горния етаж, нали?!

— Да, да, знам — отвръщам и го поглеждам многозначително. — Особено след Коледа…

Тази Коледа ми е все още незараснала рана. Тогава реших да постъпя разумно и поръчах всичките подаръци по интернет. Но те така и не пристигнаха, затова ми се наложи да прекарам Бъдни вечер в тичане по магазините, за да ги заместя с нещо. А на самата Коледа бяхме поканени горе на по едно питие с Дани и Рандал и какво мислите заварвам? Дани, разположил се удобно с копринения халат, който бях поръчала за Елинор, и похапващ си от бонбоните, които бяха предназначени за колежката ми Саманта.

— Добре де, как трябваше да реагирам според теб?! — възкликва отбранително той. — Беше Коледа, те бяха опаковани празнично… Почувствах се сякаш някой ми подшушна в ушенцето: „Да, Даниел, Дядо Коледа наистина съществува!“… — Протяга ръка към бутилката с мартини и излива част от съдържанието й в шейкъра. — Силно или двойно силно?

— Дани, аз наистина трябва да проведа този телефонен разговор! Връщам се само след секунда!

Откачам телефона и го отнасям в спалнята, после затварям вратата и се опитвам отново да си събера мислите.

Така. Мога да го направя. Трябва да бъда спокойна и уверена в себе си. Набирам номера на родния си дом и с нарастващ ужас зачаквам вдигането на слушалката.

— Ало? — достига до мен нечий метално звучащ глас.

— Ало? — отвръщам озадачено аз. Дори и като се вземе предвид разстоянието, гласът на мама никога не е звучал по този начин.

— Беки! Тук е Джанис! Как си, скъпа?

Ама че странна работа! Да не би по погрешка да съм набрала телефона на съседите?

— Аз съм… много добре.

— Радвам се! Така и така съм те хванала, кажи каква минерална вода предпочиташ: „Евиан“ или „Вител“?

— „Вител“ — отговарям автоматично. — Джанис, виж какво…

— Прекрасно! А газираната вода? Нали знаеш колко много хора предпочитат да пият само вода в наши дни! Като се има предвид, че после ще трябва да карат… Та какво ще кажеш за „Перие“?

— Аз… нямам представа. Виж какво, Джанис… — Поемам си дъх и добавям: — Мама там ли е?

— Но ти не знаеш ли, скъпа? Родителите ти заминаха! Отидоха на почивка в Лейк Дистрикт.

Залива ме огромна вълна отчаяние. Ама как можах да забравя, че двамата ще ходят в Лейк Дистрикт?!

— Хвана ме случайно тук — дойдох само да полея цветята. Но ако е толкова спешно, мога да потърся номера, който ми оставиха някъде…

— Не, не… Няма смисъл.

Отчаянието ми започва да утихва. Усещам, че го замества тайно облекчение. Това стечение на обстоятелствата засега ме освобождава от отговорност. Така де, да не би аз да съм виновна, че са заминали на почивка?!