Сватбата на Беки Б.

— Но ние търсим точно такова отношение към пациентите у съвременните лекари! — изтъква лекарката. — Желание да обхванат нещата отвъд обикновените изследвания. Желание да гледат на болниците не само като на пациенти, а и като на живи хора! Да станеш лекар не означава само да си вземеш изпитите и да запомнищ имената на всяка костица. Лекарската професия е свързана с осъзнаването на структурата на човешкото същество — не само физическата му част, но и психическата, и духовната!

Аууу! Направо съм впечатлена! Досега не съм виждала никой лекар във Великобритания да се мота по коридорите и да изнася вдъхновяващи речи за медицинската професия! Обикновено само бягат напред-назад, без да обръщат внимание на никого.

— От малка ли си мечтаете да станете лекарка? — пита ме тя с нова усмивка.

— Аз… ами… не точно… — изричам предпазливо.

Струва ми се малко грубичко да й призная, че подобна мисъл дори не ми е минавала през ума. Пък и в крайна сметка, за да си помислиш за медицина, ти трябват минимум стотици шестици в училище!

Но сега, като се замисля, идеята никак не е лоша! Даже усещам, че започвам да се вълнувам по един странен начин… Седя си аз, терзаеща се от мисълта, че не съм свършила нищо значимо през живота си. Добре де, защо пък да не взема да стана един лекар?! Стотици хора предприемат коренен поврат в кариерата си в средата на живота. Защо да не го направя и аз?! И сега, като се замисля, открай време ме гони неустоимото желание на лекувам и церя. Сигурно у мен има нещо много специално, което тази лекарка веднага е забелязала. Защо иначе ще идва при мен и ще ми предлага да вляза в медицинския бранш?!

Доктор Ребека Блумууд.

Баронеса доктор Ребека Блумууд, доктор по медицина.

Боже, мама ще се пукне от гордост!

Лекарката продължава да си бърбори нещо, обаче аз вече не я слушам. Напълно съм завладяна от идеята как съм облечена в бяла престилка, влизам с делова забързаност в поредната болнична стая, казвам „120 на 60“ или каквото и да е там, а после веднага се изнасям, докато всички наоколо ме гледат с възхищение.

Пионерът в областта на хирургията Ребека Блумууд никога не би се посветила на медицината, ако не е била една случайна среща в болничен коридор. По онова време прочутата специалистка е работела в областта на модата…

— Откакто се помня, мечтая да стана лекарка — казва точно в този момент едно от момичетата в дънки с огромен плам, а аз вдигам глава, внезапно почувствала се принизена.

Напълно типично за този род момичета! Копират всичко, което чуят! Нали аз щях да ставам лекарка, а не тя?!

— Аз пък, когато бях малка, исках да ставам зъболекарка — казва другото момиче с дънките. — Но бързо се вразумих.

Наоколо се разнася смях и установявам, че около нас се е събрала стабилна групичка млади хора.

Но какво става тук? Да не би всички да са толкова нагли, че да се намесват в личните разговори на хората?! Хвърлям презрителен поглед към брошурата, която дължи момчето до мен, и установявам, че чета думите: „Вашият наръчник за следдипломна квалификация по медицина.“

Опа!

Добре де, ясно!

Какво пък! Може и аз да взема да изкарам една следдипломна квалификация! Знам за медицината не по-малко, отколкото всичките тази образи около мен, а освен това съм способна и на проникновени забележки.

— Има ли някакви други въпроси на този етап? — пита красивата лекарка и веднага настъпва неловка тишина.

— Хайде! — подканя тя. — Не се страхувайте да питате! Все има нещо, което бихте желали да узнаете! Дори и да се опасявате, че е нещо много основно или очевидно, това не би трябвало да ви пречи да не попитате за него!

Отново се възцарява тишина и аз подбелвам нетърпеливо очи. Ама тези хора са много жалки, бе! Лично аз мога да измисля минимум десет интересни въпроса, даже без да се напъвам особено!

— Аз имам въпрос! — обаждам се аз и само след част от секундата едно момче с очила също вдига ръка.

— Браво! — усмихва се лекарката. — Точно така ви искам! Ще чуя първо вашия — обръща се към момчето.

— Интересува ме церебралносъдовата хирургия — казва то. — Питах се какви са ви методите за лечение на интракраниалните аневризми.

— Ах, да! В последно време тази област бележи значителен напредък — отговаря докторката и се усмихва на целокупното множество. — Вероятно някой вече е чувал за метода на Гулиелми за отделяне на аневричните емболии?

Двама от групата кимват в знак на съгласие, а останалите веднага започват да драскат нещо в бележниците си.

— Дааа. Та по време на изследванията, проведени в Калифорния…

Честно да ви кажа, май вече изгубих желание да задавам какъвто и да било въпрос. Мисля просто да се измъкна незабелязано, докато тя си говори.

Ала вече е прекалено късно. Лекарката е завършила изказването си и се обръща право към мен.

— А какъв е вашият въпрос? — И ми се усмихва топло.

— Всъщност — смотолевям притеснено, — моят няма значение.

— Не, няма нищо! Питайте! Няма маловажен въпрос!

И всички извръщат глави към мен.

— Ами… — изричам и усещам, че лицето ми пламва, — искаше ми се да попитам… позволено ли ви е да боядисвате белите си престилки в друг цвят?

* * *