Сватбата на Беки Б.

И той ме поглежда в очите. И за момент ми се струва, че прозирам дълбоко в душата му — че съзирам някаква частица от него, която съм имала възможност да зърна изключително рядко. Една по-мека, по-спокойна и по-уязвима частица, която всеки от нас таи дълбоко в себе си.

Но после той примигва — и все едно щраква капака на фотографска бленда. И се връща обратно в нормалното си състояние. Придобива обичайния си делови, леко студен вид. Възвръща си обичайната самоувереност.

— Както и да е. Радвам се, че двамата с Майкъл успяхме да изгладим различията си — отсича и отпива вода от бутилката, която носи.

— Аз също се радвам.

— Накрая все пак прозря и моята гледна точка. Публичността, която бихме спечелили чрез фондацията, ще се отрази изключително благоприятно на цялостния имидж на компанията ни. А фактът, че благотворителната организация принадлежи на майка ми, в случая няма никакво значение.

— Да — кимвам неохотно аз. — Може би си прав.

Точно сега изобщо не ми се влиза в спор с Люк относно майка му и нейното поведение. Затова прибягвам до спасението на книгата с брачните клетви и отново я отварям.

— Ей, тук има идеен вариант за хора, влюбили се от пръв поглед! Чуй! „Срещнахме се само преди час, но аз вече съм сигурен, че любовта ми към теб ще бъде вечна!“

* * *

Когато пристигаме на нюйоркската гара „Гранд Сентрал“, наоколо бъка от народ. Люк отива до тоалетната, а аз се насочвам към една будка, за да си купя нещо сладичко. Минавам покрай сергия за вестници. И се заковавам на място. Чакай малко! Какво е това тук?

Превключвам на заден и се вторачвам в днешния брой на вестник „Ню Йорк таймс“. Най-отгоре, насочваща към статия на вътрешните страници, се кипри снимчица на Елинор.

Грабвам вестника и веднага отгръщам необходимата вътрешна страница.

Ето го и заглавието: „КАК ДА СЕ ПРЕБОРИМ С БЛАГОТВОРИТЕЛНАТА СКУКА.“ А после следва снимка на Елинор, с типичната й ледена усмивка, застанала на стълбите на някаква голяма сграда и подаваща чек на човек с официален костюм. Погледът ми се спуска озадачено към надписа под снимката: „Елинор Шърман успя да се пребори с апатията на хората по отношение на благотворителността, запалвайки ги за кауза, в която вярва.“

Ама не трябваше ли Люк да е човекът, който подава чека?!

Преглеждам набързо съдържанието на статията, като търся някъде да се споменава за компанията „Брандън Къмюникейшнънс“. Някъде да се говори за Люк. Но когато стигам края на статията, осъзнавам, че името му не е споменато нито веднъж. Все едно той изобщо не съществува. Все едно той изобщо не е участвал в това.

Вторачвам се потресено във вестника.

И след всичко, което той стори за нея! Как е възможно такава гадост?! Как е възможно тя да се отнесе по такъв начин със собствения си син?!

— Какво е това?

Подскачам стреснато, когато чувам гласа на Люк зад себе си. За момент ми минава мисълта да скрия вестника в палтото си. Но после си давам сметка, че няма никакъв смисъл. Рано или късно той ще го види. Ще разбере.

— Люк… — Не довършвам. После бавно обръщам вестника към него, за да го види.

— Това майка ми ли е?! — Люк изглежда като попарен. — Не ми е споменавала, че ще дава интервю. Я дай да погледна!

— Люк… — Поемам си дълбоко дъх и казвам: — Твоето име не се споменава никъде. Нито името на компанията ти.

Потрепервам от лоши предчувствия, докато го наблюдавам как погледът му се плъзга по текста и забелязвам постепенното изумление, което се появява в изражението му. Денят беше достатъчно напрегнат и без тази последна капка — да установи, че майка му го е предала.

— Тя наистина ли не ти спомена, че ще дава интервюто?

Люк не ми отговаря. Изважда си мобилния телефон, набира бързо номера й и зачаква. После издишва отчаяно.

— Забравих! Тя се е върнала в Швейцария.

И аз май го бях забравила. Елинор отново замина „на гости у приятели“, точно навреме за сватбата. Този път смята да остане там цели два месеца, което означава, че ще си прави пълната процедура. И вероятно е дала интервюто точно преди да тръгне.

Опитвам се да хвана ръката на Люк, ала той не реагира. Само един бог знае какво си мисли в този момент!

— Люк… може би все пак има някакво разумно обяснение…

— Забрави!

— Но…

— Просто забрави! — В гласа му се появява някаква нова нотка, от която буквално потрепервам. — И двамата имахме труден ден. Хайде да се прибираме вкъщи!