Сватбата на Беки Б.

— Ами тя… — проточвам аз, като се опитвам да печеля време, докато си връзвам шалчето.

Не мога да му призная истината. Не мога да му призная, че мама все още няма никаква представа за подготовката, която кипи във връзка със сватбата ни в хотел „Плаза“.

Не и тук. Не и сега.

Така де! Да не би да искате Майкъл да получи нов инфаркт?!

— Да! — изричам на глас и усещам, че бузите ми пламват. — Да, прие го съвсем нормално. Ще бъде в Ню Йорк. — Засмиват се ведро и се навеждам, за да си взема чантата.

Пък и това не е съвсем далеч от истината. Имам предвид, че веднага щом се върнат от почивка, ще се обадя на мама и ще й обясня как стоят нещата.

* * *

Качваме се на влака, но Люк изглежда блед и напълно изцеден. Според мен ситуацията му се отрази много повече, отколкото показва — имам предвид, когато видя Майкъл в такова безпомощно състояние. И сега седи, вперил поглед в прозореца и спускащия се сумрак навън, а аз се опитвам да измисля нещо, с което да го поразвеселя.

— Знаеш ли какво? — просветва ми накрая, бръквам в чантата си и вадя оттам една книга, която си купих онзи ден. Казва се „Обещанието на живота ви“. — Трябва да помислим как да формулираме брачните си клетви!

— Да ги формулираме ли? — смръщва се той. — Те не са ли едни и същи за всички?

— Нищо подобно! Това е старото схващане! В наши дни всички двойки съставят сами брачните си клетви! Чуй какво пише тук: „Вашите брачни клетви са най-прекрасната възможност да докажете пред света какво значите един за друг. Заедно с обявяването на вашия брак от страна на официалното лице те са гвоздеят на цялата брачна церемония. Затова трябва да бъдат най-красивите и вълнуващи слова, изречени на вашата сватба.“

Вдигам очи към Люк, но забелязвам, че той пак се е втренчил в тъмния прозорец.

— В книгата се казва още, че трябва да си помислим какъв тип двойка сме — не се отказвам аз. — Дали сме наскоро влюбени или другари в златната есен.

Но Люк дори не ме чува. Ясно. Може би трябва да потърся някакъв друг пример. Погледът ми пада на страница, озаглавена „Сватба през лятото“, което никак не е зле за нашия случай.

— „Както розите разцъфват през лятото, така разцъфва и моята любов към теб. Както настъпват белите облаци над главите ни, така настъпва и моята любов към теб“ — чета на глас.

Тук обаче се смръщвам. Май това няма да стане. Прелиствам още няколко страници, като тук-таме се зачитам.

„Ти ми помогна да преодолея болката от възстановяването…“

„Макар да си в затвора за убийство, нашата любов ще свети като маяк…“

* * *

— Я чуй това! — подскачам внезапно. — Това тук е за влюбени от училищната скамейка! „Погледите ни се срещнаха в час по математика. И кой можеше да каже тогава, че тригонометрията ще доведе до сватбени камбани?“

— Погледите ни се срещнаха по време на една пренаселена пресконференция — обажда се неочаквано Люк. — Кой можеше да каже тогава, че любовта ни ще разцъфти, докато аз обявявах вълнуващите новини за новите тръстови облигации за инвестиране в европейски компании с трасирани операции, фиксиран растеж на цените и остатъчни премии през първоначалния отчетен период?!

— Люк…

Окей. Може би сега не е моментът за брачни клетви. Затварям книгата и поглеждам притеснено Люк.

— Добре ли си?

— Напълно.

— За Майкъл ли се притесняваш? — питам и му хващам ръката. — Защото аз съм напълно сигурна, че той ще се оправи! Честна дума! Нали го чу какво каза? Било е просто предупреждение за събуждане.

Настъпва тишина. А после Люк извръща глава към мен и завява:

— Докато теб те нямаше, аз се запознах с родителите на човека от съседната на Майкъл стая. Миналата седмица получил инфаркт. И знаеш ли на колко години е бил?

— На колко? — настръхвам с ужас аз.

— На тридесет и три!

— Господи! Ама това е кошмарно!

Люк е само с една година по-голям.

— Човекът е търговец на ценни книжа. И доколкото схванах, бизнесът му преуспява — отбелязва Люк и издиша много бавно. — Това те кара да се замислиш за не едно и две неща, нали? Да се замислиш за начина, по който прекарваш живота си. И да се питаш…

— Да… — издишам и аз и не смея да кажа нищо повече.

Никога досега не съм чувала Люк да говори по този начин. Обикновено, ако аз започна разговор по темата за живота и неговото значение (което, между нас казано, не правя много често), той или махва пренебрежително с ръка, или обръща всичко на шега. И досега не съм го чувала да си признава, че изпитва най-малкото съмнение относно начина, по който живее живота си. Затова в този момент много ми се приисква да му кажа нещо окуражаващо и да го подтикна да продължи, но да ви призная, малко се притеснявам да не изрека нещо не на място и така напълно да го откажа да разкрие душата си.

И ето, че той отново се втренчва невиждащо през прозореца.

— Какво си мислиш в момента? — опипвам меко почвата аз.

— И аз не знам — отговаря той след известна пауза. — Може би в даден момент човек все пак започва да гледа по различен начин на нещата около себе си.