Сватбата на Беки Б.

Господи, защо не сподели с мен какво го вълнува?! Нали така правят по телевизионните сериали! Но всеки път, когато кажа: „Искаш ли да поговорим?“ и потупам подканящо дивана до себе си, вместо да отговори: „Добре, Беки, трябва да обсъдя с теб няколко проблема“, той просто не ми обръща внимание или ми изтърсва нещо от рода на че сме свършили кафето.

Знам, че на няколко пъти се опита да се свърже с майка си, обаче на пациентите в онази тъпа швейцарска болница не им разрешават да ползват мобилните си телефони, така че не успя да говори с нея. Знам също така, че говори с Майкъл няколко пъти. И че асистентката, която бе препратена на работа във фондация „Елинор Шърман“, вече е върната на редовното си място в „Брандън Къмюникейшънс“. Но когато се осмелих да го попитам нещо по този въпрос, той стисна уста и отказа да каже каквото и да било. Имам чувството, че просто не може да събере сили да си признае, че всичко това се случва.

Единственото нещо, което засега върви добре, е подготовката за сватбата. Двете с Робин проведохме няколко срещи с вътрешния дизайнер, чийто идеи за оформлението на залата са буквално фантастични. После ходихме да дегустираме десертите в „Плаза“ и аз едва не припаднах, когато се изправих пред удивителните, неземни пудинги, от които трябваше да избирам. И през цялото това време се лееше шампанско и сервитьорите само се чудеха как да ни угодят и към мен се отнасяха като към истинска принцеса…

Но ако трябва да бъда наистина честна, дори и това не успява да ме накара да се отпусна и да се чувствам истински щастлива. И докато си стоя блажено на масата и ми сервират пържени праскови с мус пистачо и сиропирани бишкоти в позлатени чинии, не мога да пренебрегна чувството за вина, което прилича на мънички светкавици, проникващи до мен през дебело одеяло.

Мисля, че значително ще се успокоя, когато съобщя новината на мама.

Така де. Не че имам някаква причина да се чувствам виновна. Какво можех да направя, щом са заминали за Лейк Дистрикт?! Защо да прекъсвам и развалям хубавата им, заслужена почивка?! И без това утре се връщат. И знаете ли какво ще направя тогава? Просто ще вдигна телефона и спокойно ще й обясня, че оценявам всичко, което е направила във връзка със сватбата, и че това не означава, че съм неблагодарна, но че просто съм решила…

Не. Че двамата с Люк сме решили…

Не. Че Елинор е била така добра да предложи… Че ние сме решили да приемем…

О, Господи! Само като си помисля за този разговор, и всичко в мен се преобръща!

Знаете ли какво? Засега няма да мисля по този вълрос. Пък и не искам да звуча грубо и суховато. Много по-добре е да изчакам момента и да говоря спонтанно.

* * *

Когато пристигам в „Барнис“, заварвам Кристина да подрежда закачалки с вечерни сака.

— Здрасти! — поздравява ме тя, когато влизам. — Подписа ли онези поръчки, които ти дадох?

— Какво? — поглеждам я разсеяно. — О, извинявай! Забравих. Ще го направя днес.

— Беки! — Кристина се приближава към мен и ме поглежда изпитателно. — Добре ли си?

— Много съм добре. Просто… не знам… Тази сватба…

— Снощи видях Индия от булчинския щанд. Каза ми, че си резервирала рокля на Ричард Тайлър, вярно ли е?

— Всъщност, да.

— Но защо ми се струва, че вчера спомена пред Ерин за някаква рокля на Вера Уонг?

Отклонявам погледа си от нея и започвам да си играя с ципа на чантата си.

— Ами, така е. Резервирала съм повечко рокли.

— Колко по-точно?

— Четири — отговарям след кратка пауза. Няма смисъл да й казвам за роклята в „Клайнфелд“.

Кристина отмята глава и се разсмива.

— Беки, но ти не можеш да облечеш повече от една рокля! В крайна сметка все ще трябва да се спреш на някоя, разбираш ли това?

— Да, прекрасно го разбирам — отвръщам немощно аз и изчезвам в пробната си, преди тя да е успяла да каже каквото и да било друго.

Първата ми клиентка е Лоръл, която е дошла, защото е поканена на корпоративен уикенд с ежедневно облекло, а нейната идея за ежедневно облекло се състои от чифт изискани панталони и тениска на „Хейнс“.

— Изглеждаш ми направо скапана! — отбелязва тя, когато се появява при мен. — Какво не е наред?

— Нищо — усмихвам се лъчезарно аз. — Просто в момента съм доста заета с разни неща.

— Да не си се скарала с майка си?

Вдигам рязко глава и отговарям предпазливо:

— Не. Откъде ти хрумна точно това?

— Това е част от ситуацията — отвръща небрежно тя, докато си съблича сакото. — Всички бъдещи булки се карат с майките си. Ако не е за самата церемония, ще бъде за аранжировката на цветята. Навремето аз запокитих по моята майка цедката за чай, защото бе задраскала от списъка ми трима от моите гости, без да ме попита.

— Така ли? Но после сигурно сте се сдобрили, нали?!

— После не си говорихме цели пет години.

— Пет години?! — ахвам ужасено аз. — И само заради една сватба?!

— Беки, няма такова нещо като само една сватба! — отбелязва поучително Лоръл. Взема един кашмирен пуловер и отбелязва: — Това определено ми харесва!

— Мммм… — промучавам разсеяно. Боже, вече наистина започвам да се притеснявам!