Сватбата на Беки Б.

Ами ако се скараме с мама? Ако се скараме непоправимо? Ами ако тя наистина се обиди и заяви, че не желае да ме вижда никога повече? А когато с Люк си имаме деца, те никога няма да познават баба си и дядо си. И на всяка Коледа ще купуват подаръци за баба и дядо Блумууд, просто за всеки случай, обаче на всяка Коледа подаръците ще остават неотворени под елхата и ние дискретно ще ги скриваме от децата. А когато някой ден дъщеря ни ме попита: „Мамо, защо баба Блумууд ни мрази?“, аз ще бъда принудена да преглътна сълзите си и да й отговоря: „Скъпа, тя не ни мрази. Тя просто…“

— Беки? Добре ли си?

Връщам се рязко в настоящето и осъзнавам, че Лоръл се е вторачила загрижено в мен.

— Честно да ти кажа, наистина не приличаш на себе си. Може би имаш нужда от малко отпуска.

— Много съм си добре! Честна дума! — отвръщам и си залепям професионалната усмивка. — Така… А това са полите, които имах предвид… Ако пробваш тази бежовата с мръснобялата блузка…

Докато Доръл пробва различни дрехи, аз си седя на стола, кимам и от време на време правя по някой коментар, докато същевременно мисълта ми непрекъснато се връща към мама. И усещам, че съм затънала до колене в кашата; че вече съм изгубила всякаква способност да преценявам разумно нещата. Дали тя ще се ядоса, когато й разкажа за приготовленията в „Плаза“? Дали няма да се ядоса? Въобще не съм в състояние да преценя.

От друга страна, нали по Коледа стана нещо подобно! Мислех си, че мама ще бъде съкрушена, когато й заявя, че двамата с Люк не възнамеряваме да се прибираме у дома, и ми отне цяла вечност, докато събера куража да й го съобщя. Но за мое изумление тя го прие наистина много спокойно и ми каза, че двамата с татко и без това ще си прекарат чудесно с Джанис и Мартин и че не трябва да се притеснявам. Та може би и сега ще стане същото. Когато й обясня цялата ситуация, тя ще ми каже: „О, скъпа, не се притеснявай толкова! Разбира се, че ще се ожениш там, където ти желаеш!“

Или пък ще избухне в сълзи, ще се възмути как мога така да бъда толкова подмолна и че е по-добре да умре, отколкото да се появи в „Плаза“.

— И знаеш ли какво получих по пощата?! Онази малка кучка ме съди! Можеш ли да повярваш само?! Тя да съди мен!

И докато гласът на Лоръл постепенно прониква в съзнанието ми, дочувам предупредителни камбани. Вдигам глава и я виждам как протяга ръка към ефирна рокличка, която бях включила за вечерни случаи.

— Пуснала е иск за емоционални и физически вреди! Можеш ли да си представиш такава наглост!

— Лоръл — обаждам се притеснено. — Защо не пробваш тази рокля малко по-късно? — И се оглеждам безпомощно за нещо по-стабилно, с което да я залъжа, като например сако от туид или ски костюм. Обаче тя изобщо не ми обръща внимание.

— Нейните адвокати твърдят, че аз съм нарушила основните й човешки права да се наслаждава на любовта с човека, когото си е избрала! И се оплаква от необоснована от моя страна агресия спрямо нея! Можеш ли да повярваш само?! Необоснована агресия, моля ти се! — Напъхва бясно крака си в рокличката, сякаш сритва задника на русата секретарка. — Че как да не съм агресивна?! Та тя ми открадна съпруга! Открадна ми бижутата! Какво очаква, да я каня на кафе ли?! — Напъхва и ръкава със същата ярост и аз примижавам, когато чувам познатия звук на разкъсан плат. — Ще я платя — отсича мимоходом, все едно нищо не се е случило.

— Откраднала ти е бижутата?! — извиквам възмутено. — Как така?!

— Не съм ли ти разказвала за това? Сериозно? Е, започнаха да ми изчезват разни неща от момента, в който Бил почна да води тази кучка в апартамента ни. Например един медальон със смарагд, който ми е подарък от баба ми, и две гривни. По онова време аз, разбира се, нямах никаква представа какво става, затова реших, че съм ги загубила по невнимание. Но постепенно всичко започна да си идва на мястото и си дадох сметка, че не може да бъде друг, освен тя!

— И не направи ли нещо по въпроса? — възкликвам ужасено.

— Направих, разбира се! Обадих се в полицията. — Лоръл стиска челюст, докато закопчава роклята. — Ходиха при нея, задаваха й някакви си въпроси, претърсваха апартамента й… Но не откриха нищо. Че как ще открият?! — усмихва ми се някак странно тя. — А после Бил разбра за жалбата ми. И буквално откачи. Отишъл, моля ти се, в полицията и им казал… е, не знам точно какво им е казал, обаче същият онзи следобед от полицията ми се обадиха и ми казаха, че се отказват от случая. Беше повече от очевидно, че според тях аз съм някаква злобна, отмъстителна и изоставена съпруга. Което, разбира се, си е точно така.

Втренчва се в отражението си в огледалото и въодушевлението, което я бе завладяло, постепенно затихва.

— Знаеш ли, винаги съм се надявала, че някой ден Бил ще се вразуми — прошепва тя. — Мислех си, че цялата работа ще продължи не повече от месец. Най-много два. И после той ще пропълзи обратно при мен, аз ще го изгоня, той отново ще пропълзи, ще се скараме, но накрая… — Въздъхва много бавно и довършва с болка: — Но това не стана. Бил така и не се върна.