Сватбата на Беки Б.

— Е, може би не успях да ги изпипам докрай, така, както аз си знам, но… — защитава се Дани. — Просто не ги мърдай много, става ли?! — И започва да брои закачалките: — Две… четири… шест… осем… десет. Смятам, че са напълно достатъчни.

— Дани… — Оглеждам се и забелязвам, че Клара, една от продавачките, ни гледа особено. — Здрасти! — махвам й весело. — Просто… помагам на един мой клиент… за неговата приятелка… — Клара ни дарява с още един подозрителен поглед, но после решава да се оттегли. — Тази работа няма да стане! — прошепвам аз, когато колежката се отдалечава. — Ще се наложи да ги махнеш оттук! Даое не трябва да се намират на този етаж, ако питаш мен!

— Трябват ми само две минути! — поглежда ме умолително той. — Това е всичко! Две минути, за да може да влезе, да види знака и да си тръгне. Хайде де, Беки! Никой дори няма да… — Замръзва на мястото си. — Ето го!

Проследявам погледа на Дани и виждам как брат му Рандал върви право към нас.

Вероятно за хиляден път си задавам въпроса как е възможно Рандал и Дани да произхождат от едни и същи родители. Колкото Дани е жилав и висиляк, толкова Рандал изпълва преобилно официалния си костюм и отказва да се прости с постоянното си сърдито изражение.

— Здравей, Даниел! — поздравява сериозно той, а после се обръща към мен: — Беки!

— Здрасти, Рандал! — отвръщам и си залепям (надявам се) естествена усмивка. — Как си?

— Ето ги и тях! — изрича триумфално Дани, отдалечава се леко от закачалката и показва тениските си. — Моята колекция. В „Барнис“! Точно както ти казах.

— Да, виждам — отсича Рандал и впива поглед в дрехите на закачалките. Настъпва напрегната тишина, през която у мен все повече нараства подозрението, че той всеки момент ще вдигне ядосано глава и ще попита брат си как не го е срам да го разиграва… Обаче Рандал не отронва и думица. И аз шокирано си давам сметка, че е напълно и безвъзвратно измамен.

От друга страна обаче, защо да се изненадвам толкова? Та дрехите на Дани в никакъв случай не изглеждат не на място тук!

— Е, поздравления! — казва накрая Рандал. — Това си е истинско постижение! — Потупва непохватно брат си по гърба, а после се обръща към мен: — Е, продават ли се добре?

— О… ами… да! — изричам стреснато. — Много се търсят, доколкото знам.

— И по колко се продават? — пита и протяга ръка към една тениска, а ние с Дани неволно затаяваме дъх. Наблюдаваме с все по-нарастващо притеснение как той търси етикета, а после вдига смръщения си поглед към нас. — Ама тук не виждам никакъв етикет!

— Това е, защото те… току-що ги подредихме — чувам се да изричам бързичко. — Но доколкото си спомням, цената им е около… хм… осемдесет и девет долара.

— Ясно — кимва Рандал, отново измамен. — Е, никога не съм разбирал нещо от висша мода…

— Разправяй го на мен! — прошепва Дани в ухото ми.

— Но щом се продават, значи имат някаква стойност. Даниел, свалям ти шапка! — Взема друга тениска, с вълнообразно деколте и я поглежда с истински ужас. — Но коя от всичките да избера?

— О, няма смисъл да купуваш! — обажда се веднага Дани. — аз ще ти ушия една… Като… като подарък! Поне това мога да…

— Настоявам! — отсича Рандал. — Ако не мога да помогна на собствения си брат…

— Рандал, моля те! — В гласа на Дани вече се усеща абсолютна искреност. — Позволи ми да ти направя поне един подарък! Това е най-малкото, което мога да сторя за теб след всичките тези години, в които си ми помагал! Моля те!

— Е, щом толкова настояваш — свива накрая рамене Рандал. После поглежда часовника си и отсича: — Е, вече трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме и с теб, Беки!

— Ще те изпратя до асансьора — казва Дани и ме поглежда, сияещ от щастие.

Когато двамата се отдалечават, ми идва да се изкискам от облекчение. Божичко, на косъм бяхме! Просто не мога да повярвам, че се отървахме толкова лесно!

— Хей! — долита зад мен глас. — Я виж тези тук! Нова са, нали? — И над рамото ми се появява ръка с изящен маникюр, която взема една от тениските на Дани, преди да успея да направя каквото и да било. Това е Лиза Фарли — сладичка, но абсолютно тъпа клиентка на Ерин. На около двадесет и две е, очевидно не работи нищо и винаги говори първото, което й дойде на устата, без да й пука, че може да обиди някого. (Веднъж съвсем невинно запита Ерин: „Не се ли притесняваш, като имаш такава странна уста?“

А ето, че сега същата тази глупачка държи тениската на Дани и я поставя върху себе си, оглеждайки я отгоре додолу.

Мамка му! Трябваше веднага да ги сваля от закачалката!

— Здрасти, Беки! — изчуруликва безгрижно тя. — Ей, ама това е много готино! Не съм виждала такива досега!

— Всъщност — побързвам да се намеся, — те все още не се продават. Даже аз… трябва да… хммм… да ги сваля оттук. — И се опитвам да изтръгна тениската от ръцете й, обаче тя я дръпва.

— Само ще се погледна в огледалото. Ей, Трейси, какво ще кажеш?

Към нас върви още едно момиче, облечено в ново сако на „Диор“.

— За кое?

— За тези нови тениски. Готини са, нали? — И взема още една, която подава на Трейси.

— Бихте ли били така добри да ми ги върнете… — започвам безпомощно.

— Но тази е страхотна!