Сватбата на Беки Б.

Добре де, какво пък! Може би в крайна сметка от мен няма да стане доктор. Въпреки че не мога да разбера защо трябваше да се смеят чак толкова високо. На бас, че някои харесаха въпроса — даже забелязах, че част от момичетата определено проявиха интерес. Ала докато се изнасях скоропостижно обратно към стаята на Майкъл, сърцето ми продължаваше да бие като лудо от конфузната ситуация.

— Здрасти! — вдига очи към мен Люк, целият ухилен. Седнал е на един стол до леглото на Майкъл и атмосферата в стаята се усеща значително успокоена.

— Тъкмо разказвах на Люк — отбелязва Майкъл, докато и аз присядам, — че дъщеря ми ме е подгонила да се пенсионирвам. Или най-малкото да намаля значително темпа на работа. И да се преместя в Ню Йорк.

— Сериозно?! Ама това е страхотно! За нас ще бъде истинско удоволствие да си около нас!

— Да, идеята е много добра — намесва се и Люк. — Особено като се има предвид, че в последно време ти работеше най-малко на шест места.

— Дъщеря ти много ми хареса — вметвам възторжено аз. — Двете се сдушихме веднага, щом се появи при мен в „Барнис“! Как й върви работата, между другото?

Дъщерята на Майкъл е адвокат и специализира в патентното право и цялата излъчва мозъчност. От друга страна обаче, нямаше никаква представа, че си избира да носи цветове, които в никакъв случай не ласкаят кожата й, докато аз не й обърнах внимание на този факт.

— Много добре, благодаря! Наскоро се премести в кантората на „Финерман Уолстайн“ — отговаря Майкъл, а към Люк добавя: — Офисите им са много шикозни.

— Да, знам ги — кимва Люк. — Аз също ги използвам понякога. В интерес на истината бях там само преди няколко седмици. Във връзка със завещанието си. Но следващия път, когато отида, ще й се обадя.

— Непременно го направи! — усмихва се Майкъл. — Тя много ще се зарадва.

— Ти наистина ли си направил завещание, Люк? — развеселявам се аз.

— Разбира се, че съм направил — отвръща Люк и ме поглежда изненадано. — Защо, ти нямаш ли такова?!

— Не, нямам — отговарям преспокойно, но после улавям погледите им и се стряскам. — Защо? Какво толкова е станало?

— Всеки човек трябва да има завещание — отговаря тържествено Майкъл.

— Дори не ми е хрумвало, че ти нямаш завещание! — отбелязва и Люк и поклаща с укор глава.

— На мен пък изобщо не ми е хрумвало, че се нуждая от такова! — настръхвам аз. — Та аз съм само на двадесет и седем, за Бога!

— Ще ти запиша среща с моя адвокат — отсича Люк. — И веднага ще оправим тази работа.

— Добре де, ама, честно казано… — свивам рамене. Но после ми хрумва една мисъл и добавям: — Ина кого си оставил всичко?

— На теб — отговаря спокойно Люк. — Минус няколко дреболии като подаръчета.

— На мен ли?! — зяпвам аз. — Всичко на мен?! Ти сериозно ли?!

— Съвсем нормално е съпрузите да оставят цялото си имущество на своите съпруги — усмихва ми се той. — Или имаш нещо против?

— Не! Естествено, че нямам! Само че аз… някак си… не го очаквах!

Усещам как ме залива някаква необичайна топлина. Значи Люк ми е оставил цялото си имущество!

Обаче още не знам дали трябва да се чувствам изненадана или не. Вярно, че отдавна живеем заедно. И че ще се женим съвсем скоро. Логично е да е решил така. Но все пак не мога да превъзмогна усещането си, че ме правят на глупачка…

— Да разбирам ли, че ти не възнамеряваш да ми оставиш нищо? — пита меко Люк.

— Разбира се! — възкликвам аз. — Тоест, разбира се, че ще ти оставя!

— Няма да те притискам — отбелязва той и намига ухилено на Майкъл.

— Ще го направя, естествено! — повтарям, вече значително притеснена. — Просто досега не бях мислила по този въпрос!

И за да прикрия смущението си, грабвам една круша и я заръфвам. Сега, като се замисля по този въпрос, защо наистина не съм си направила още завещанието?!

Вероятно защото никога до този момент не ми е хрумвало, че някой ден може и да умра. Но като нищо може да стане и така, нали? Искам да кажа, че например влакът ни може да излезе от релсите, докато се връщаме в Ню Йорк. Или пък някой сериен убиец на нахлуе в апартамента ни… или… Или може да ме сбъркат за правителствен агент и някоя чуждестранна групировка да реши да ме отвлече, или…

И кой тогава ще получи всичките ми неща?

Господи, ама Люк е съвсем прав! Случаят действително е спешен!

— Беки? Добре ли си? — стряска ме гласът на Люк и като вдигам глава, виждам го, че вече се облича. — Трябва да тръгваме.

— Благодаря ви за посещението — казва Майкъл и ми стиска лекичко ръката, когато се навеждам, за да го целуна. — Не можете да си представите какво значи то за мен!

— Ще те държа в течение по въпроса за сватбата — казва Люк и се усмихва на Майкъл. — И няма да ти позволя да забравиш за задълженията ти като мой кум!

— Не съм си го и помислял! — засмива се Майкъл. — Но това ми напомня да ви попитам нещо. Малко се пообърках, докато разговарях с най-различни хора на вашето годежно парти. Къде в крайна сметка ще се жените — в Ню Йорк или в Англия?

— В Ню Йорк, разбира се — отговаря Люк леко озадачено. — Нали така решихме в крайна сметка, Беки? Така и не се сетих да те попитам, но как прие майка ти тази новина?