Сватбата на Беки Б.

— Плодове — отбелязва Майкъл, като кимва. — Изключително разумно. Значи сте говорили с моя лекар. Тук са изключително стриктни в разпоредбите си. Посетителите, които носят шоколадови бонбони, биват затваряни автоматично в една малка стаичка, където ги карат да бягат на място в продължение на десет минути.

— Майкъл… — започва Люк, като си поема дълбоко дъх и забелязвам как ръцете му стисват здраво дръжката на кошницата с плодове. — Майкъл, исках просто да ти кажа, че… много съжалявам. Заради караницата онзи ден.

— Не се притеснявай. Вече е забравено.

— Не, не е. Поне аз не съм забравил.

— Люк — обръща се към него Майкъл, като го поглежда загрижено, — не е чак толкова важно!

— Но аз просто чувствам, че…

— Вярно е, бяхме на различни мнения по даден въпрос. Но това е всичко. Оттогава насам и аз размишлявах върху думите ти. И си дадох сметка, че в тях също има смисъл. Ако компанията „Брандън Къмюникейшънс“ бъде свързана публично с някаква голяма благотворителна кауза, това ще се отрази особено благоприятно на нейния имидж.

— Но аз не трябваше да предприемам нищо, без да се консултирам първо с теб — промърморва Люк.

— Е, ти сам го каза. Тази компания е твоя. И ти имаш пълен контрол над нея. Уважавам този подход.

— Аз пък уважавам твоя съвет — побързва да го прекъсне Люк. — И така ще бъде винаги!

— Хубаво. Какво ще кажеш да заровим томахавката веднъж завинаги, а? — И Майкъл протяга ръката си, изпъстрена с точиците от многобройните игли, които са я пробивали, и след броени секунди Люк нежно я поема.

Тук вече не издържам. Задавям се.

— Аз само ще донеса… вода — промърморвам и излизам от стаята, като едва успявам да си поема дъх.

Не мога да си позволя да избухна в сълзи пред Майкъл! Той ще ме вземе за пълна слабачка!

Или пък ще си помисли, че плача, защото знам нещо, което той не знае. Ще си помисли, че сме видели медицинския му картон и че сме разбрали, че изобщо не става въпрос за ангина пекторис. Че се е касаело за съсирек в мозъка, който не може да бъде опериран — има само един специалист от Чикаго, който обаче е отказал да се заеме със случая на Майкъл заради някаква отколешна вражда между двете болници…

Господи! Докога ще бъркам реалността тук със „Спешно отделение“?!

* * *

Оттеглям се в близката чакалня, поемам си дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокоя, и присядам до жена на средна възраст, облечена в стара синя жилетка.

— Добре ли си, скъпа? — Вдигам глава и виждам, че ми предлага носна кърпичка. — Събитията тук са доста разтърсващи, така е — отбелязва мило тя, докато аз си духам носа. — Твой роднина ли посещаваш?

— Не, приятел. А вие?

— Съпругът ми Кен — отговаря жената. — Току-що му направиха операция за поставяне на байпас.

— Господи! Много… много съжалявам!

По целия ми гръбначен мозък пролазва студена тръпка, когато си представям как бих се чувствала, ако Люк лежеше тук, в това отделение.

— Ще си живее много добре, ако започне най-сетне да се грижи за себе си — отбелязва тя. — Мъже! Приемат всичко за даденост! — Поклаща глава. — Но когато човек прекрачи този праг, започва да си дава сметка кои са важните неща в живота, не си ли съгласна с мен?

— Абсолютно! — отсичам напълно искрено.

Седим си така известно време, без да говорим, и аз си мисля за Люк. Може би ще трябва да го накарам от време на време да ходи на фитнес. И да яде от онези нискокалорични неща, които намалявали холестерола. Просто за всеки случай.

След известно време жената ми се усмихва и се оттегля, но аз оставам на мястото си. Иска ми се да оставя Майкъл и Люк още малко насаме. Край прозореца зървам двама пациенти в инвалидни колички, със системи в ръцете, да си бъбрят свойски, а по-нататък една крехка старица поздравява щастливо някакви деца, които са вероятно внуците й. Когато ги вижда, лицето й светва и старицата се подмладява най-малко с десетина години. И за мой огромен ужас установявам, че пак съм започнала да подсмърчам.

Две момичета в дънки седят наблизо и едното ми се усмихва съчувствено.

— Мила гледка наистина — казва то.

— Знаете ли какво си мисля? Ако болните имаха възможност да виждат по-често близките си, щяха да се излекуват стотици пъти по-бързо! — изричам пламенно. — Болниците трябва да устроят по една стая за гости на всеки етаж! И така пациентите ще могат да си тръгват излекувани за двойно по-малко време!

— Това е една изключително проницателна забележка! — идва зад мен приятен глас. Обръщам се и зървам много красива лекарка с тъмна коса, която ми се усмихва. — Знаете ли, че едно наскоро проведено в Чикаго изследване доведе до съвсем същите изводи!

— Така ли? — изчервявам се аз, ала не мога да скрия гордостта си. — Е, благодаря! Просто отчитам онова, което виждам.