Свещена любов

От него висяха два кучешки медальона, единият беше от последния платен данък за ротвайлера, а другият – от последната му ваксинация срещу бяс.

Леш бързо облече новите дрехи и прехвърли портфейла на баща си от изпоцапаните панталони, които беше носил преди, в чистите, дадени му от господин Д. Щеше да се наложи да запази обувките, но петната бяха покафенели, изгубили яркочервения си цвят и това ги правеше по‑приемливи.

Излезе изпод душа и завари малкия убиец да седи на градински стол до една от масите със стъклени плотове.

Лесърът скочи от стола на мига.

– Искате ли да се обадя за подкрепление?

Леш хвърли поглед към къщата в стил «Тюдор».

На път за насам се канеше да претършува цялата страда и да вземе всичко, което би имало някаква стойност. Да използва наричаното от Омега негова армия, за да оголят мястото до тапетите и дъските на пода.

Звучеше много в стил Конан Варварина. Идеалният начин да декларира новия си статус. Не само погубваш враговете си, но им взимаш конете, опожаряваш домовете им и слушаш стоновете на жените им…

Проблемът беше, че той знаеше какво има в тази къща. С телата на родителите му и догените вътре, като че се взираше в мавзолей и идеята да оскверни мястото, като изпрати вътре тълпа лесъри, му се струваше нередна.

– Искам да се махна от тук.

– Ще се върнем по‑късно ли?

– Просто ме откарай далече от тук.

– Както кажете.

– Правилен отговор.

С походка на старец Леш заобиколи къщата, за да се озове отново отпред, като гледаше право пред себе си, отвърнал очи от прозорците, покрай които минаваше.

Когато беше изклал догените в кухнята, във фурната имаше печено пиле, от онези с мъничкото устройство, което изскача, за да сигнализира, че са готови. След като приключи и с последната от прислужниците, той спря до печката и светна лампата. Устройството беше изскочило от пилето.

Отвори тясното чекмедже вляво от печката и извади две кухненски ръкавици на бяло и червено райе. Спря фурната, издърпа тавата и я сложи върху газовите котлони. Коричката беше златистокафява и имаше плънка. На дъното на тавата бяха пилешките дреболии, готови да се превърнат в сос.

Изключи също и котлона, на който вряха картофите.

– Искам да се махна оттук – заяви, когато се качи в колата. Наложи му се да премести краката си с ръце.

Миг по‑късно двигателят на Фокуса, който звучеше като шевна машина, заработи и те потеглиха по алеята. Докато се возеше смълчан в таратайката, той извади портфейла на баща си, отвори го и прегледа кредитните карти: клиентска карта, «Виза», черна «Америкън експрес»…

– Къде желаете да отидем? – попита господин Д., когато се озоваха на шосе 22.

– Не знам.

Господин Д. хвърли поглед към него.

– Аз убих братовчед си, когато бях на шестнайсет. Той беше мръсник и ми хареса, докато го правех. Това беше правилното за него. Но после се почувствах зле. Така че няма за какво да се извинявате, ако извършеното ви се струва нередно сега.

При мисълта, че някой друг беше поне малко наясно през какво преминаваше, цялата история му изглеждаше по‑малко кошмарна.

– Чувствам се… мъртъв.

– Ще мине.

– Не… вече никога няма да почувствам… Майната ти, млъкни и карай.

Леш измъкна и последната карта от портфейла, докато завиваха надясно. Беше фалшивата шофьорска книжка на баща му. Очите му се плъзнаха по снимката и стомахът му се сви на топка.

– Отбий.

Фокусът спря на банкета. Когато Леш отвори вратата, за да избълва през устата си още малко от черната гадост, покрай тях мина огромен джип.

Той беше изгубен. Напълно изгубен.

Какво, по дяволите, беше извършил току‑що? Кой беше той?

– Знам къде да ви отведа – заяви господин Д. – Ако затворите вратата, ще ви закарам някъде, където ще се почувствате по‑добре.

Сигурно , помисли си Леш. На този етап би приел предложение от всеки.

– Навсякъде, само да не съм тук.

Фокусът направи обратен завой и те се понесоха към центъра на града. Бяха изминали няколко километра, когато Леш хвърли поглед към дребния лесър.

– Къде отиваме?

– На място, където да си вземете дъх. Доверете ми се.

Леш се загледа през прозореца и се почувства като абсолютна госпожичка. Прочисти гърло и каза:

– Кажи на екипа да отидат обратно в къщата. Да отнесат всичко, което може да бъде поместено.

– Да, сър.

Когато Зи паркира ескалейда пред имението на семейството на Леш, Фюри се намръщи и откопча предпазния си колан. Какво ставаше, по дяволите?

Предната врата беше широко отворена към лятната нощ. Светлината от полилея във фоайето хвърляше златисти отблясъци върху покритото с арка преддверие и грижливо оформените храсти от двете страни на входа.

Добре, нещо тук не беше наред. От къща със саксии по верандата и гномове в цветните лехи би могло да се очаква входната врата да зее отворена така. Или от някоя селска къща с колело пред гаража и рисунки с тебешир по алеята. И дори от каравана с изпочупени прозорци и разнебитени столове на тревата пред нея.