Свещена любов

Котаракът измяука силно и изприпка по посока на главното стълбище, махайки с опашка. Изглеждаше така, все едно, ако имаше ръце, би сочил надолу към фоайето.

Икономът се засмя.

– Мисля, че негово височество Бу е съгласен.

Котаракът измяука отново.

Кормия стисна здраво дръжката на розата. Може би идеята беше добра. Трябваше да каже на Примейла, че си тръгва.

– Бих се радвала да видя негова светлост, но сигурен ли си, че сега е…

– Но да, разбира се! Ще ви отведа при него.

Икономът отиде забързано до дневната и се върна почти незабавно. Походката му беше бодра, а лицето му сияеше, като че вършеше много приятна задача.

– Хайде, да тръгваме, господарке.

Бу измяука отново, тръгна пред тях надолу по стълбите и после наляво към облицованата в черно врата, скрита в ъгъла. Икономът набра кода върху панел с изписани върху него цифри и отвори вратата, която се оказа стоманена и с дебелина петнайсет сантиметра. Кормия последва Фриц по няколкото стъпала надолу… и се озова в тунел, който изглеждаше безкраен и в двете посоки.

Огледа се наоколо и придърпа яката на робата си по‑високо. Беше странно да чувства клаустрофобия насред такова голямо пространство, но беше напълно наясно, че се намира в капан под земята.

– Между другото, кодът е 1914 – съобщи икономът, докато затваряше вратата зад гърба им, а после провери дали ключалката е щракнала добре. – Това е годината на построяване. Трябва да въвеждате кода върху тези панели, за да преминавате през всяка от вратите по пътя. Тунелът е изработен от бетон и стомана и заварен в краищата си. Всичко се контролира от охранителната система. Има камери – той посочи към тавана – и други устройства за следене. В безопасност сте, както ако бяхте на земята в самата къща.

– Благодаря – усмихна се тя. – Почувствах се… малко притеснена.

– Напълно разбираемо, мадам.

Бу се отърка в нея, като че иМ казваше нещо или стискаше ръката й окуражаващо.

– Насам. – Икономът тътреше крака, а сбръчканото му лице грееше. – За господаря ще е истинско удоволствие да ви види.

Кормия го следваше с розата в ръка. Докато вървяха, се опита да състави подходяща реч за сбогуване в главата си и се почувства леко раздвоена.

В началото се беше съпротивлявала на съдбата в нежеланието си да бъде Първа избраница. А сега, когато получаваше исканото, скърбеше за загубата, която вървеше в комплект с така жадуваната свобода.

Горе в коридора със статуите Джон отвори вратата на стаята до своята и светна лампата.

Куин влезе предпазливо в спалнята, като че се тревожеше да не би да има кал по подметките на ботушите му «Ню Рокс».

– Хубава стая.

– Аз съм в съседната – изписа с пръсти Джон.

И двамата получиха съобщение на телефоните си по едно и също време. Беше от Фюри. Часовете за следващата седмица са отменени. Моля, влезте в защитената уебстраница за повече информация.

Джон поклати глава. Часовете бяха отменени. Клиниката – съсипана. А Леш беше отвлечен… и вероятно измъчван. Последствията от случилото се в съблекалнята не спираха.

Лоши новини… Бяха дошли повече от три лоши новини.

– Значи без повече часове – промърмори Куин, докато оставяше сака си на пода прекалено внимателно. – За никого.

– Трябва да се свържем с Блей – изписа Джон. – Не мога да повярвам, че не прати нито едно съобщение от началото на нощта. Може би трябва да отидем у тях?

Куин се доближи към един от прозорците, издигащи се от пода чак до тавана, и дръпна тежката завеса.

– Не мисля, че ще иска да ме види в скоро време. И знам, че изписваш «Защо» зад гърба ми. Просто ми се довери. Ще му е нужно известно време.

Джон поклати глава и написа съобщение на Блей. Какво ще кажеш за довечера в «Зироу Сам», щом няма да имаме часове? Ще се видим по‑късно.

– Ще ти отговори, че не може да дойде. В случай че го питаш дали иска да се видим.

Куин погледна през рамо, когато телефонът изпиука. Отговорът на Блей гласеше: Днес не мога, семейни работи. Ще се чуем.

Джон прибра телефона в джоба си.

– Какво се е случило?

– Нищо. Всичко… Не знам…

Почукването по вратата очевидно идваше от юмрук с размерите на мъжка глава.

– Да? – извика Куин.

Рот влезе в стаята. Изглеждаше дори по‑мрачен, отколкото по‑рано, като че върху главите на Братството се бяха струпали още лоши новини. Носеше черно метално куфарче и кожени ремъци.

Вдигна ги и погледна строго към Куин.

– Не е нужно да ти казвам, че с това тук шега не бива, нали?

– Не… сър. Какво е все пак?

– Новите ти най‑добри приятели. – Кралят остави куфарчето на леглото, отключи двете черни закопчалки и вдигна капака.

– Иха!

– Иха – произнесе Джон с устни.

– Моля, не ми благодарете.