Свещена любов

Викаше се. Много и силно.

– Какво става, по дяволите? – прогърмя гласът на Рот.

Джон нищо не чуваше. Съсредоточен бе върху задачата да пребие Фюри. Братът не беше вече негов учител и приятел, беше звяр и насилник.

По чаршафите течеше кръв.

Така му се падаше.

Най‑после някой успя да откъсне Джон – Рейдж, беше Рейдж – и Кормия изтича към Фюри. Но той не й позволи да го докосне и се изтъркаля настрани.

– Дяволите да го вземат! – изкрещя Рот. – Стига толкова!

Оперната музика беше в пълен дисонанс със сцената, величествената иМ красота никак не пасваше с окървавеното лице на Фюри, с яростта на Джон, със сълзите на Кормия.

– Какво те прихвана, а? – надвеси се заплашително Рот към Джон.

– Заслужавах си го – каза Фюри, като избърса окървавената си устна. – Малко ми беше дори.

– Не е вярно – намеси се Кормия, вдигнала реверите на халата си високо на шията. – Беше по взаимно съгласие.

– Не беше – поклати глава Фюри. – Не беше.

Цялото тяло на краля се вцепени. С тих и напрегнат глас той попита Кормия:

– Кое беше по взаимно съгласие?

Докато присъстващите в стаята местеха поглед от единия към другия, Джон не откъсваше очи от Фюри. В случай че Рейдж разхлабеше хватката си, пак щеше да се нахвърли върху брата. Без значение кой присъстваше.

Фюри бавно се изправи до седнало положение и трепна от болката. Лицето му започваше да се подува.

– Не лъжи, Кормия.

– Дай на себе си този съвет – рязко отвърна тя. – Примейлът не стори нищо нередно…

– Глупости, Кормия, взех те насила…

– Не е вярно…

Още някой се намеси в спора. После и друг. Дори Джон се включи, като с устни сипеше ругатни към Фюри и се опитваше да се измъкне от Рейдж, притиснал го с цялата си тежест.

Рот грабна от бюрото тежък кристален пепелник и го запрати с все сила към стената. Той се пръсна на хиляди парченца и остави в мазилката дупка колкото глава.

– Само някой да каже и дума още, ще направя същото с черепа му, ясно ли е?

Всички притихнаха. И останаха смълчани.

– Ти – посочи Рот към Джон. – Махни се оттук, докато изясня каква е работата.

Джон поклати глава, без да го е грижа, че може да последва съдбата на пепелника. Искаше да остане. Трябваше да остане. Някой трябваше да закриля…

Кормия се приближи до него и стисна силно ръката му.

– Ти си достоен мъж и със сигурност вярваш, че браниш честта ми, но се вгледай в очите ми и открий истината за станалото.

Джон се втренчи в лицето на Кормия. Прочете тъга, но такава, каквато изпитваш, като се озовеш в нерадостна ситуация. Видя още решимост и целеустремена сила.

Нямаше страх. Нито задушаващо отчаяние. Нито ужасен срам.

Не беше в състояние като неговото след случката.

– Върви – промълви тя. – Всичко е наред. Наистина.

Джон погледна към Рот, който му кимна.

– Не знам на какво си се натъкнал, но възнамерявам да разбера. Остави на мен да се занимая с това, синко. Ще оправя нещата за нея. А сега всички вън.

Джон стисна ръката на Кормия и излезе с Рейдж и останалите. В секундата, когато бе отвън, вратата се затвори и той чу тихи гласове.

Не отиде далеч. Не можа. Стигна пред кабинета на Рот, където коленете му омекнаха и той се стовари на един от античните столове край стената. След като увери всички, че е добре, отпусна глава и забави дишането си.

Миналото беше оживяло в главата му, извикано от картината, която завари в стаята на Кормия.

Затварянето на очите не помогна. Опитите да си внуши спокойствие не помогнаха.

Докато се бореше да оправи покривката на канапето, осъзна, че са минали много седмици от последната им разходка със Зейдист в гората. Бременността на Бела напредваше, а редом с това растеше тревогата и мълчаливите им походи, които някога правеха всяка нощ, съвсем се бяха разредили.

Точно от това имаше нужда сега.

Вдигна глава, погледна към коридора със статуите и се запита дали Зейдист въобще беше в къщата. Вероятно не, защото не присъстваше в стаята по време на драмата. При всичките убийства, които бяха станали тази нощ, братът без съмнение бе имал доста работа на бойното поле.

Джон се изправи и се прибра в стаята си. Щом се озова вътре, се просна на леглото и прати съобщения на Куин и Блей, че ляга да спи. Щяха да ги получат, щом излезеха от тунела.

Втренчи се в тавана и се замисли… за числото три. Все лоши неща произтичаха от това число и невинаги свързани със смърт.

Три пъти си беше изпускал нервите през последната година и бе нападал някого.

Два пъти Леш, веднъж Фюри.

Ти си неуравновесен , каза един глас.

Само дето винаги беше имал причини, и то основателни. Първия път Леш се беше нахвърлил на Куин. Втория път Леш направо си го изпроси. А третия път… косвените улики изобилстваха и що за мъж отминаваше жена в такава ситуация, без да действа?

Ти си неуравновесен.

Затвори очи и се помъчи да не си припомня онова стълбище в мръсната сграда, където бе живял сам. Мъчеше се да не си припомня шума от онези обувки на стъпалата, сякаш втурнали се към него. Мъчеше се да не си припомня плесента, локвата урина, смесената миризма на пот и одеколон, която го удари в носа, докато му правеха онова…