Свещена любов

Но поне бързо се оправи с документите. Доволна, че е събрала целия нужен брой формуляри, които да попълнят, тя плъзна купчинката през отвора на гишето към полицая и кимна. От вратата до тях прозвуча жужене и изтракване като от превъртане на ключалка и после се озоваха в друг коридор със също толкова окаян балатум, който свършваше пред стаичка с пейка, стол и бюро.

Когато седнаха, полицаят извади химикалка и я щракна.

– Как е цялото ви име?

– Лари Оуен – отвърна Леш. – Казах му го вече.

Мъжът се наведе над формуляра.

– Адрес?

– Десета улица, номер 1583, апартамент 4 Б.

Прецени, че може да използва адреса от регистрацията на Фокуса. Господин Д. щеше да донесе фалшивата шофьорска книжка, използвана от Леш, когато живееше с родителите си, но той не помнеше какво пише на нея.

– Имате ли документ, с който да докажете, че живеете там?

– Не е у мен. Но приятелят ми ще го донесе.

– Дата на раждане?

– Кога ще ми позволите обаждането по телефона?

– След минута. Дата на раждане?

– Тринайсети октомври, хиляда деветстотин осемдесет и първа година.

Така поне мислеше, че пише на фалшивото свидетелство.

Полицаят придърпа тампон с мастило, изправи се и освободи едната ръка на Леш от белезниците.

– Сега трябва да ви взема пръстови отпечатъци.

Желая ти успех , помисли си Леш.

Остави човека да хване лявата му ръка и да я дръпне напред, наблюдаваше как топи върховете на пръстите му в тампона и после ги притиска към бяло листче хартия с десет квадратчета, разграфени в два реда.

Полицаят се намръщи при онова, което видя, и опита с друг пръст.

– Нищо не излиза.

– Изгорих се като дете.

– Не ще и дума.

Полицаят повтори още няколко пъти опита с тампона и листчето, после се отказа и отново му сложи белезниците.

– Застанете пред фотоапарата.

Леш прекоси стаята и застана неподвижно пред светкавицата, която блесна в лицето му.

– Искам си телефонното обаждане.

– Ще го получите.

– Каква е гаранцията ми за освобождаване?

– Не знам още.

– Кога мога да си тръгна оттук?

– Когато съдията определи гаранция и я платите. Вероятно следобед, като се има предвид, че още сме в малките часове на деня.

Премести ръцете на Леш отпред, отново ги закопча с белезниците и бутна към него телефонен апарат. Полицаят натисна бутона за високоговорителя и започна да набира мобилния телефон на господин Д., докато Леш му диктуваше цифрите. После отстъпи назад, когато лесърът отговори.

Леш реши да не губи време.

– Донеси ми портфейла. В якето на задната седалка е. Още не са определили гаранция, но намери пари спешно.

– Кога искате да дойда?

– Шофьорската книжка я донеси сега. А парите, когато съдията назове сумата. – Погледна към полицая. – Може ли да му позвъня пак, за да му кажа кога да дойде да ме вземе?

– Не, но той може да се обади на номератора ни и да разбере кога ще бъдете освободен.

– Чу ли това?

– Да – прозвуча гласът на господин Д. от мъничкия високоговорител.

– Не спирайте работа.

– Действаме.

Десет минути по‑късно Леш влезе в общата арестантска килия. Беше стандартното помещение девет на девет метра, облицовано с огнеупорен материал, с решетки отпред и тоалетна и мивка от неръждаема стомана в ъгъла. Когато отиде и седна на пейката с гръб към стената, петимата присъстващи го огледаха. Двама от тях очевидно бяха наркомани, мазни като бекон и мозъците им без съмнение бяха изпържени по‑рано същата нощ. Другите трима го зяпаха предизвикателно, макар да бяха само хора: мъж с масивни бицепси и дузина затворнически татуировки, седнал в отсрещния ъгъл, далеч от всички; гангстер със синя кърпа, вързана на главата, който правеше непрестанни тегели край решетките, и побъркан скинхед с тикове, застанал до вратата на килията.

Наркоманите, естествено, не ги беше грижа, че към компанията им се беше присъединил нов член, но другите го измерваха с поглед, сякаш беше агнешка плешка на деликатесния щанд.

Той се замисли за броя на лесърите, изгубени тази нощ.

– Ей, тъпанар – подхвърли той към мускулестия, – гаджето ти педал ли ти направи тези татуировки? Или беше твърде зает да те чука отзад?

Мъжът присви очи.

– Какво каза?

Гангстерът поклати глава.

– Сигурно чавка ти е изпила ума, бяло момче.

Смехът на скинхеда беше като шум от блендер – висок и бърз.

Кой да знаел, че вербуването става толкова бързо , помисли си Леш.

Фюри не се дематериализира пред «Зироу Сам». Вместо това отиде в «Скриймърс».

Тъй като нощта беше почти към края си, пред клуба нямаше опашка от чакащи, така че той влезе направо през главния вход и отиде до бара в дъното. Под гръмките звуци на рапа оцелелите от купона стискаха с мъртва хватка питиетата си и седяха подпрени един на друг по тъмните ъгли, неспособни дори да правят секс.

Барманът се приближи и каза:

– Сервираме последно питие.

– Мартини «Сапфир».

Барманът се върна с питието и разгъна коктейлна салфетка, преди да остави конусовидната чаша.

– Дванайсет долара.

Фюри плъзна петдесетачка по черния плот на бара и покри банкнотата с ръка.

– Очаквам нещо. И не е ресто.

Барманът се втренчи в парите.

– Какво ти трябва?

– Искам да яздя коне].