Свещена любов

Не можеше да се отърси от спомените. Особено за миризмите.

Плесента бе по стената, до която бе притиснато лицето му. Урината бе неговата собствена, стекла се по вътрешната страна на бедрата му и по панталоните, смъкнати със сила до коленете му. Смесицата от пот и одеколон идеше от нападателя му.

Сцената бе тъй прясна в паметта му, сякаш се случваше сега. Съвсем осезателно чувстваше тялото си каквото бе тогава, виждаше стълбището тъй ясно, като стаята, в която се намираше сега. Прясно… прясно… прясно… Нямаше крайна дата за годност върху опаковката на ужасната случка.

Не беше нужно да е дипломиран психолог, за да се досети, че избухливият му нрав се корени във всичко онова, което задържа у себе си.

За пръв път в живота си искаше да поговори с някого.

Е, не буквално.

Искаше да се върне онзи, който го разбираше. Искаше баща си.

След изпълнението на Джон в стил Оскар де ла Оя Фюри усещаше лицето си, сякаш беше печено на шиш и после поръсено със сол.

– Слушай, Рот… не се ядосвай на Джон.

– Беше недоразумение – каза Кормия на краля. – Нищо повече.

– Какво се случи между вас двамата?

– Нищо – отвърна Кормия. – Абсолютно нищо.

Кралят ни най‑малко не й се върза, което доказваше, че безстрашният им водач не е лишен от ум, но в момента Фюри нямаше сили да спори и доказва истината. Само попипваше разбитата си уста, докато Рот не спираше да говори, а Кормия, бог знае защо, не спираше да го защитава.

Рот мяташе светкавици иззад тъмните си очила.

– Нима трябва да строша още нещо, та да ви накарам и двамата да престанете с глупостите? Как така нищо! Джон е луда глава, но не и…

Кормия прекъсна краля.

– Джон изтълкува погрешно каквото видя.

– А какво видя?

– Нищо. Щом аз казвам нищо, значи е така.

Рот я огледа, сякаш търсеше следи от побой. После стрелна строго Фюри.

– А ти какво имаш да ми кажеш?

Фюри поклати глава.

– Тя не е права. Джон не е изтълкувал погрешно…

Кормия се намеси с остър тон:

– Примейлът ненужно се товари с вина. Моята чест не бе накърнена по никакъв начин и вярвам, че аз мога да преценя това, не той.

След миг кралят наклони глава настрани и изрече:

– Както желаете.

– Благодаря, Ваше Величество. – Тя направи пред него дълбок поклон. – А сега ви оставям.

– Да пратя ли Фриц с храна?

– Не, тръгвам си от тази страна. Връщам се у дома. – Тя отново се поклони и русата й коса, още влажна от къпането, се плъзна през рамото й и докосна пода. – Желая и на двама ви всичко най‑добро и отправям своите почитания към останалите в този дом. Ваше Величество. – Тя пак се поклони на Рот. – Ваша светлост. – Последва поклон към Фюри.

Фюри скочи от леглото и изтича, обзет от паника, но Кормия сякаш се изпари, преди да успее да я хване.

Отиде си. Просто така.

– Ще ме извиниш ли? – каза той на Рот. Не прозвуча като молба, но въобще не го беше грижа.

– Мисля, че не бива да си сам точно сега – мрачно рече Рот.

Последва разговор, размениха се фрази, които вероятно успокоиха Рот донякъде, защото той си тръгна.

Когато кралят излезе, Фюри застана насред стаята неподвижен като статуя, взрян в отпечатъка на пепелника в стената. Вътрешно се гърчеше, но външно нищо не помръдваше у него. Задушаващият бръшлян бе плъзнал под кожата му, не върху нея.

Стрелна поглед към часовника. Оставаше само час до зазоряване.

Тръгна към банята да се почисти със съзнанието, че трябва да го направи много бързо.

41.

Полицейският участък на Колдуел имаше два входа – главният на Десета улица с многото стъпала, където телевизионни екипи снимаха гадостите, показвани по вечерните новини, и задният, с железни решетки, където се вършеше работата. В действителност предната фасада на Десета улица беше само с една идея по‑представителна, защото архитектурата от шейсетте години беше като профила на грозна застаряваща жена – от никой ъгъл не беше хубава.

Полицейската кола, на чиято задна седалка седеше Леш, спря точно пред задния вход.

Как стана така, че се озова тук, по дяволите?

Полицаят, който го беше арестувал, заобиколи и отвори вратата.

– Излезте от колата, моля.

Леш го погледна, размърда крака, разкръстоса коленете си и се изправи с далеч по‑големия си ръст пред човека. В съзнанието му се появи натрапчива фантазия как разкъсва гърлото на мъжа и кръвта му бликва като фонтан.

– Насам, господине.

– Няма проблем.

Досети се, че е притеснил полицая, по това, че той посегна към дръжката на пистолета си, макар да бяха пред очите на целия личен състав на участъка.

Леш бе поведен през двойна врата по коридор, застлан с балатум, който май беше там още от изобретяването на материала. Спряха пред плексигласова преграда, дебела колкото ръка, и полицаят изграчи нещо срещу кръгла метална пластина, монтирана на стената. Жената от другата страна изглеждаше извънредно делова в тъмносинята си униформа и почти толкова привлекателна като колегата си.