Свещена любов

Другият взе да оглежда помещението.

– Нима? Това е клуб, не конна база.

– Никога не се обличам в синьо.

Барманът обърна глава към Фюри и го огледа набързо.

– С дрехи, скъпи като твоите, можеш да носиш какъвто си щеш цвят.

– Не харесвам синьо.

– Не си тукашен, така ли?

– Може да се каже.

– Лицето ти направо е смазано.

– Така ли? Не бях забелязал.

Настъпи пауза.

– Виждаш ли онзи отзад с рокерското яке с орел на него? Може би той ще ти помогне. Само предполагам. Не го познавам.

– Разбира се, че не го познаваш.

Фюри остави петдесетачката и питието и тръгна през оредяващите посетители с една‑единствена мисъл в главата си. Тъкмо се приближи, и въпросният тип се изниза от страничната врата.

Фюри го последва в уличката и в момента, в който се озоваха навън, нещо изщрака в съзнанието му, но той не обърна внимание. Интересуваше го едно‑единствено нещо и беше толкова обсебен от него, че дори гласът на Магьосника бе замлъкнал.

– Прощавай – каза той.

Дилърът се обърна и измери Фюри набързо, както бе направил барманът.

– Не те познавам.

– Така е. Но познаваш мои приятели.

– Нима? – Когато Фюри размаха двеста долара пред него, онзи се ухили. – А, да. Какво търсиш?

– Х.

– Уцели момента. Почти съм го свършил.

Скъпият пръстен на дилъра проблесна в синьо, когато той пъхна ръка в джоба си.

За част от секундата в ума на Фюри изскочи образът на дилъра и наркомана в уличката – онези, на които той и лесърът се бяха натъкнали преди толкова много нощи. Странно, че от онази среща беше започнало спускането му надолу по наклона, което го бе довело дотук, до този момент, до тази задна уличка, където в ръката му се озова малко пликче с хероин.

– Аз съм тук – посочи с брадичка дилърът към вратата на клуба – почти всяка вечер…

Отвсякъде към тях се насочиха светлини, идващи от полицейски коли, паркирани в двата края на уличката.

– Горе ръцете! – изкрещя някой.

Фюри се взря в изпълнените с паника очи на дилъра и не изпита никакво съчувствие и съпричастност.

– Аз ще тръгвам. Довиждане.

Фюри изтри спомена за себе си от четирите ченгета с насочени пистолети и от дилъра с отчаяното изражение и се дематериализира с покупката си.

42.

Куин вървеше през подземния тунел, който водеше от имението на Братството към офиса на тренировъчния център. Блей крачеше зад него и единственият звук идеше от стъпките им. По същия начин бе протекло и съвместното им хранене – само тракане на прибори и от време на време «Би ли ми подал солта, моля?».

Голямата суша откъм разговори по време на вечерята беше нарушена от някаква врява на горния етаж. Като чуха крясъците, и двамата оставиха вилиците си и изтичаха във фоайето, но Рейдж се надвеси над парапета и поклати глава, с което им даде знак да не се намесват.

Дойде им добре дошло. И двамата си имаха достатъчно свои грижи на главата.

Като стигнаха до вратата, водеща към офиса, Куин натисна 1914 на панела за алармата, така че Блей да види цифрите.

– Очевидно това е годината, когато е построена къщата. – Когато минаха през вратата на килера и се озоваха при бюрото, той поклати глава. – Винаги съм се чудил как влизат тук.

Блей издаде сумтене, което можеше да означава «Аз също» или «Да ти завра трион в задника, негоднико».

Пътят до санитарния пункт не изискваше водач и щом веднъж стигнаха до физкултурния салон, Блей се забърза и увеличи разстоянието помежду им.

– Можеш да си вървиш вече – каза Блей, когато се озоваха пред врата с надпис «Санитарен пункт». – Сам ще се оправя с раната на гърба си.

– Тя е между лопатките ти.

Блей стисна дръжката и отново издаде същия гърлен звук, този път откровено недружелюбен.

– Бъди разумен – подкани го Куин.

Блей гледаше право напред. След миг отвори вратата.

– Първо си измий ръцете. Преди да ме пипаш, искам да си измиеш ръцете.

Като влязоха, се насочи директно към носилката, върху която Куин бе опериран по‑предишната нощ.

– Направо да вземем да се абонираме за това чудо – промърмори Куин, докато оглеждаше помещението, облицовано с плочки, шкафовете от неръждаема стомана и медицинското оборудване.

Блей се настани на носилката, съблече ризата си и трепна, като погледна още незатворилите се кървящи рани по гърдите си.

– Мамка му.

Куин изпусна шумно въздуха от дробовете си, като гледаше приятеля си. Той седеше с наведена глава, изследвайки пораженията по себе си, и изглеждаше много красив така, с широките си рамене, с релефните мускули на гърдите си, с яките си жилести ръце. А онова, което го правеше още по‑привлекателен, беше мълчаливата му вглъбеност.

Трудно бе да не се запиташ какво се крие под цялата тази сдържаност.

Куин се залови да се прави на медицинска сестра, като извади марля, лепенки и антисептичен разтвор от шкафовете, постави ги върху поднос на колела и ги откара до носилката.

Когато бе готов със санитарните материали, отиде до умивалника от неръждаема стомана и натисна крачния педал, за да потече вода.

Докато си миеше ръцете, промълви тихо:

– Ако можех, бих го направил.

– Моля?

Куин пръсна сапун в дланите си и взе да търка ръцете си чак до лактите. Което беше престараване, но щом Блей го искаше суперчист, това и щеше да получи.