Свещена любов

Застанал върху напуканата и покрита със сухи листа тераса на някога великолепния семеен дом, той се заслуша в звуците на нощта. Знаеше, че е твърде вероятно вече да не види родителите си, и се тревожеше, че единственият им останал доген може да умре или да се нарани. И какво щяха да правят тогава?

Вперил очи в някога величествената гледка, той почувства, че близнакът му е някъде там, в нощта, и чака да бъде открит.

Един облак се отдръпна от лицето на луната и Фюри потърси дълбоко у себе си нужната му сила.

Истината е , заговори тих глас в главата му, че може да търсиш в продължение и на хиляда нощи, може дори да намериш дишащото тяло на близнака си, но не си в състояние да спасиш онова, което не подлежи на спасение. Не си достатъчно способен за тази задача и най‑важното – съдбата ти е да се проваляш при всяко начинание, тъй като носиш проклятието на родения втори.

Това беше първият път, когато Магьосника проговори.

Когато осмисли казаното, той се почувства прекалено слаб за предстоящото пътуване и даде обет за въздържание. Погледна към блестящия диск върху синьо‑черното небе и се закле пред Скрайб Върджин, че ще се държи настрана от всичко, което би могло да го разсее. Щеше да бъде чист и целенасочен спасител. Щеше да бъде героят, върнал близнака си у дома. Щеше да бъде лечителят, който бе изкоренил тъгата, измъкнал бе семейството си от разрухата и му бе върнал някогашното здраве и красота.

Той щеше да е градинарят.

Магьосника върна Фюри към действителността. Но аз бях прав, не е ли така? Родителите ти умряха нещастни и без време. Близнакът ти беше използван за курва, а ти не си в ред с главата. Бях прав, нали, приятел?

Фюри насочи вниманието си към тайнствената бяла шир на Другата страна. Всичко беше така съвършено и подредено. Нямаше нищо не на мястото си. Белите лалета на белите си стъбла растяха в лехи около сградите. Дърветата не излизаха отвъд границите на гората. Нямаше нито един плевел.

Почуди се кой ли косеше ливадата и имаше усещането, че като всичко друго и тревата бе контролирана.

Сигурно беше хубаво състояние.

14.

В къщата на Братството Кормия отново погледна часовника на бюрото си. Джон Матю трябваше да е дошъл да я вземе още преди час и половина, за да гледат филм, и се надяваше, че нещо не се е объркало. Направи още няколко крачки и установи, че тази вечер стаята й се струва прекалено малка, твърде претъпкана, въпреки че нямаше нови мебели и тя беше сама.

Прескъпа Скрайб Върджин, тя преливаше от енергия.

Кръвта на Примейла беше причината.

А също и всепоглъщащата незадоволена потребност.

Спря до прозореца, докосна устни с върховете на пръстите и си припомни вкуса му, усещането за тялото му. Какъв влудяващ прилив на енергия, какъв божествен екстаз. Но защо беше спрял? Този въпрос не спираше да се върти в главата й. Защо не беше продължил? Да, наистина беше привикан чрез медальона, но като Примейл той определяше правилата. Той беше силата на расата, господарят на Избраниците. Можеше да пренебрегне всичко и всеки, стига да желаеше.

Прилошаваше й от единствения възможен отговор. Дали беше постъпил така заради чувствата си към Бела? Дали вярваше, че бе предал любимата си?

Беше трудно да реши кое е по‑лошо – той да бъде с нея и с всичките й сестри или да не бъде с никоя от тях, защото сърцето му принадлежи на друга.

Докато се взираше навън в нощта, й се стори, че ще полудее, ако остане в стаята си, и тогава погледът й беше привлечен от вълнистата повърхност на басейна. Нежното движение на водата й напомни за дълбоките вани от Другата страна и обещаваше отмора от налегналите я тревоги.

Кормия излезе и се озова в коридора, преди да разбере, че е напуснала спалнята си. Като се движеше бързо и безшумно с босите си крака, тя се спусна по главното стълбище и премина по мозаечния под на фоайето. Използва вратата на билярдната зала, през която бяха минали с Джон предишната вечер, и излезе от къщата.

Застанала на хладните плочки на терасата, тя наостри сетивата си, а очите й пробягаха по онази част от масивната стена, разположена по периферията на имота, която бе в полезрението й. Нямаше явна опасност. Нищо не се движеше сред цветята и дърветата в градината, освен гъстия нощен въздух.

Хвърли поглед обратно към къщата. От прозорците струеше светлина и тя видя вътре да се движат догени . Имаше кого да повика, ако й беше нужна помощ.

Притвори вратата, повдигна полите на робата си и се затича през терасата към водата.