Свещена любов

Басейнът имаше правоъгълна форма и беше обточен със същия черен камък като настилката на терасата. Наоколо имаше платнени шезлонги и масички със стъклени плотове. От едната страна беше поставено някакво черно приспособление с бял резервоар. Цветя в саксии придаваха цвят на обстановката.

Коленичи и провери водата. Повърхността й лъщеше на лунната светлина, може би защото дъното на басейна също беше покрито с черен камък. Не беше изграден като ваните у дома. Дълбочината не се увеличаваше постепенно и тя подозираше, че е значителна. Въпреки това не съществуваше опасност. На равни разстояния по периферията имаше извити дръжки, които биха й помогнали да излезе от водата.

Първо потопи пръстите на крака си, после цялото стъпало.

Повърхността на водата се раздвижи и се появиха малки вълнички, които сякаш я окуражаваха. Отляво имаше стълби с малки стъпала и очевидно по тях се влизаше вътре. Тя се приближи, свали робата си и влезе гола във водата.

Сърцето й препускаше, но водата я прие гальовно, сякаш попадна в меко масло. Кормия продължи да се потапя, докато нежната й прегръдка не я погълна от гърдите до стъпалата.

Колко прекрасно беше.

Инстинктът й подсказа да рита с крака и тя го направи, а тялото й се плъзна напред, сякаш безтегловно. Разпери ръце, после ги прибра към тялото си и установи, че може да избира посоката си на движение. Ръка вдясно, после вляво.

След като приключи с опознаването, Кормия се обърна по гръб и се понесе, загледана в небето. Блещукащите светлинки я накараха да се замисли за своето място в редиците на избраниците и за дълга й да бъде една от многото, молекула – част от цялото. Със сестрите й не се отличаваха една от друга в рамките на общата традиция, на която служеха. Точно както тази равна и гладка вода, непознаваща граници. Също като звездите над главата й, всичките еднакви.

Загледана към небето, й хрумна една от онези случайни и еретични мисли, които я спохождаха. Но този път не беше свързана с архитектурата на сграда, с нечие облекло, нито с харесването или нехаресването на някоя храна.

Тази мисъл проникна дълбоко в съзнанието й и я беляза като грешница и еретичка.

Тя не искаше да бъде една от многото.

Не и за Примейла. Не и за него.

Не и за самата себе си.

В другия край на града Куин седеше на леглото и се взираше в мобилния телефон в дланта си. Написа съобщение, едновременно адресирано до Блей и Джон, и само трябваше да го изпрати.

Струваше му се, че седи тук от часове, но вероятно беше минал само един. След като си взе душ, за да отмие кръвта на Леш от себе си, се настани в стаята си в очакване на предстоящото.

По някаква причина се сети за единственото хубаво нещо, сторено някога от родителите му за него. Беше се случило преди три години. Убеждаваше ги с месеци да го пуснат при братовчед му Сакс в Кънектикът. Сакстън беше преминал преобразяването си и беше малко необуздан, така че естествено това го правеше герой в очите на Куин. И естествено, родителите му не одобряваха Сакс, нито пък семейството му, защото не се влияеше от социалните ограничения, които глимерата сама си налагаше.

Куин беше умолявал и настоявал, без да постигне абсолютно нищо с усилията си, и изведнъж, най‑неочаквано, баща му го уведоми, че ще стане на неговото и може да замине на юг за уикенда.

Радост. Абсолютна радост. Опакова багажа си три дни по‑рано и когато се качи в колата по мръкнало и тя прекоси границата на Кънектикът, се почувства като господар на света.

Да, беше мило от страна на родителите му.

Разбира се, после бе научил причината за разрешението им.

Преживяването със Сакс не се беше оказало особено приятно. Беше пил на екс с братовчед си в събота през деня и се бе почувствал ужасно зле от смъртоносната комбинация между «Йегермайстер» и шотове с водка, така че родителите на Сакс настояха незабавно да се прибере вкъщи, за да дойде на себе си.

Един от догените им беше натоварен да се погрижи за позорното му завръщане и което бе още по‑лошо, налагаше му се да моли да спират, за да повръща. Достойнството му беше пощадено единствено благодарение на съгласието на родителите на Сакс да не казват на неговите, при условие че той сам признаеше всичко, когато бъдеше стоварен пред входната врата. Явно те също не искаха да се разправят с майка му и баща му.

Когато догенът паркира пред къщата, Куин вече беше решил да каже, че се е почувствал зле, което беше истина, и е помолил да бъде докаран у дома, което не беше истина и никога нямаше да бъде.

Само че нещата не се подредиха точно така.

Всички лампи в къщата светеха и звучеше музика, идваща от шатра, опъната в задния двор. На всеки прозорец имаше запалени свещи, във всяка стая се движеха гости.

– Добре, че успяхте да пристигнете навреме – каза догенът зад волана с присъщия за прислугата бодър тон. – Би било жалко да пропуснете това.

Куин слезе от колата с багажа си в ръка и дори не забеляза кога шофьорът е потеглил.