Свещена любов

Разбира се , помисли си той. Баща му се оттегляше от поста лийдайър на глимерата след забележителна служба като ръководител на Съвета на принцепсите. С това празненство честваха труда му и преминаването на поста в ръцете на бащата на Леш.

Това беше причината за суетнята на прислугата през последните няколко седмици. Той беше решил, че майка му е обхваната от поредния си пристъп за основно чистене, но не. Цялото това лъскане и полиране на къщата се бе оказало подготовка за тази вечер.

Куин се запъти към задния двор, като се движеше в сенките, хвърляни от живия плет, и тътреше раницата си по земята. Шатрата беше прекрасна. Полилеите хвърляха блещукащо отражение върху красиво декорираните с цветя и свещи маси. Сатенени панделки бяха привързани към всички столове, а по алеите между групите от места за сядане бяха постлани персийски пътеки. Както можеше да се предположи, всичко бе решено в тюркоазно и жълто – фамилните цветове на родителите му.

Загледа се в лицата на празнуващите и разпозна всеки от тях. Целият му род беше тук, както и видните семейства от глимерата . Всички гости бяха облечени официално, жените – в дълги рокли, а мъжете – в смокинги. По‑младите се стрелкаха със закачливи погледи, а по‑възрастните седяха отстрани и се усмихваха.

Той стоеше в мрака и се чувстваше като част от вещите в къщата, които не бяха харесвани и затова бяха прибрани, преди да са пристигнали гостите. Още един безполезен и грозен предмет, затворен в скрина, та никой да не го види. И не за първи път му се прииска да притисне с пръсти очните си ябълки и да унищожи онова, което беше съсипало него.

Изведнъж живата музика замлъкна и баща му пристъпи към микрофона, поставен в предната част на покрития с паркет дансинг. Всички гости се скупчиха наоколо, а майката на Куин, брат му и сестра му се доближиха, за да застанат зад баща му. Сиянието по лицата на четиримата нямаше нищо общо с блещукащите светлини.

– Моля за вниманието ви – заговори баща му на Древния език. – Бих искал да изкажа почитта си към първите семейства, присъстващи тук тази вечер… – Последваха аплодисменти. – Към членовете на Съвета. – Нови аплодисменти. – А също и към всички присъстващи, представляващи ядрото на глимерата , и към членовете на моя род. – Още аплодисменти. – Последните ми десет години като лийдайър бяха предизвикателство, но постигнахме значителен прогрес и знам, че наследникът ми ще поеме управлението с твърда ръка. След неотдавнашното провъзгласяване на краля е още по‑важно защитата на нашите интереси да бъде ръководена с необходимото внимание и грижа. Чрез непрестанната работа на Съвета идеалите на нашата раса ще се превърнат в реалност, въпреки недостойните отцепници, които не схващат важните проблеми така добре като нас…

Присъстващите демонстрираха шумно одобрението си, а бащата на Леш вдигна тост. Бащата на Куин прочисти гърлото си и хвърли поглед към тримата стоящи зад него. С малко задавен глас той изрече:

– За мен беше чест да служа на глимерата … и макар че постът ще ми липсва, трябва да призная, че възможността да прекарвам повече време със семейството ми ме радва безгранично. Те са центърът на живота ми и искам да им благодаря, задето изпълват сърцето ми всеки ден с топлота и светлина.

Майката на Куин му изпрати въздушна целувка и запърха с мигли. Брат му се беше издул като паун от гордост, а очите му бяха изпълнени с почит. Сестра му ръкопляскаше и подскачаше, от което къдриците й се полюшваха весело.

В този миг отхвърлянето му като син, брат и член на семейството беше така пълно, че нито дума, казана на него или за него, не би могла да увеличи горчивата му тъга.

Куин бе откъснат от спомените си от рязкото почукване на баща му по вратата. То го изтръгна от хватката на миналото и прогони сцената от съзнанието му.

Той натисна бутона за изпращане на съобщения на телефона си, прибра го в джоба и каза:

– Влез.

Но не баща му отвори вратата. Беше същият доген , който му бе съобщил, че тази година няма да ходи на бала на глимерата .

Когато слугата се поклони, Куин не възприе това като израз на уважение. Догените се покланяха на всички. Дори ако трябваше да попречат на миеща мечка да се рови в боклука, преди да я прогонят, щяха да се сгънат в кръста.

– Предполагам, че трябва да напусна къщата – отбеляза Куин, докато прислужникът бързо правеше характерните движения с ръцете, за да се предпази от дяволското око.

– При цялото ми уважение – отговори догенът с чело, насочено към пода, – баща ви помоли да се изнесете от имота.

– Страхотно. – Куин се изправи със сака в ръка, в който беше прибрал колекцията си от тениски и четирите си чифта джинси.

Метна го на рамо и се почуди колко ли дълго щяха да плащат мобилния му телефон. От няколко месеца чакаше да бъде отрязан. Още откакто му спряха джобните.

Имаше чувството, че късметът на клетъчния му телефон беше свършил точно както неговият.

– Баща ви помоли да ви предам това. – Догенът не се изправи, докато протягаше ръка, за да подаде дебел хартиен плик.