Свещена любов

Винаги беше смятал, че Джон се дърпа от жените, защото е по‑смотан в общуването и от Блей. Но сега? Очевидно приятелят му имаше сериозни проблеми… и Куин се почувства като гадняр от космическа величина, задето така го беше дразнил на тема секс.

Нищо чудно, че Джон никога не искаше да води жени в тоалетната на «Зироу Сам».

Проклетият Леш.

Нямаше значение какви щяха да са последствията от стореното с онзи нож. Не би променил нищо. Леш си беше мръсник от първия ден и на Куин от години му се щеше да го натика в миша дупка. Но да нападне Джон така. Наистина се надяваше да умре. И то не само защото на света щеше да има един злобен мръсник по‑малко.

Истината беше, че Леш имаше голяма уста и докато дишаше и можеше да изрече онова, което знаеше, Джон не беше в безопасност. Онези от глимерата биха приели такъв факт като пълна липса на мъжественост. Ако Джон се надяваше да стане пълноправен член на Братството и да получи уважение от аристокрацията, ако се надяваше да създаде семейство, никой не биваше да научава, че е бил насилен от мъж, а още по‑малко от човек .

По дяволите, това, че насилникът е бил човек, правеше нещата неизмеримо по‑лоши. В очите на глимерата хората бяха плъхове на два крака. Да бъдеш надвит от един такъв? Непростимо.

Не , помисли си Куин докато вървеше сам, не би променил нищо от стореното .

15.

След като Джон почисти помещението с душовете към съблекалнята, отиде в офиса и седна зад бюрото. Прекара бог знае колко време загледан в документите, които трябваше да подрежда. В тишината подутата му устна и кокалчетата на ръката му пулсираха, но това беше нищо в сравнение с бученето в главата му.

Животът беше толкова странно нещо.

По‑голямата част от него преминаваше по предвидим начин, събитията летяха едно след друго или пъплеха със скорост малко под ограничението. От време на време обаче се случваше нещо мигновено, сякаш порше ти отнася вратата на магистралата. Изневиделица се случваше някоя гадост и за миг преобръщаше всичко.

Смъртта на Уелси беше нещо такова. Изчезването на Тор.

Нападението на Куин над Леш.

И онова ужасно нещо, което се бе случило с Джон на стълбите… да, то също.

Тогава съдбата беше натиснала здраво педала.

Очевидно беше писано гърлото на Леш да бъде прерязано от Куин в този определен момент и времето беше полетяло с шеметна скорост, за да не се намеси нищо и никой.

Джон заряза документацията, стана от бюрото и мина през тайната врата. Пристъпвайки в тунела, който щеше да го отведе в имението, той се мразеше, задето така желаеше Леш да не оцелее. Не му харесваше, че е способен на такава жестокост, а и ако Леш умреше, нещата много щяха да се усложнят за Куин.

Въпреки това не искаше тайната му да излезе наяве.

Влезе във фоайето, а телефонът му издаде звук. Беше Куин. Напуснах дома си. Не знам още колко дълго ще работи телефонът ми. Ще се явя при Рот, когато пожелае.

По дяволите. Джон бързо написа на приятеля си: Блей е готов да дойде за теб.

Не последва отговор.

Той опита отново: Куин? Изчакай Блей. Не тръгвай без него. Можеш да останеш у тях.

Джон спря в основата на главното стълбище и зачака отговор. Минута по‑късно получи съобщение от Блей: Не се тревожи. Ще се погрижа за Куин. Ще ти кажа, когато се свържа с него. Ще отида да го взема.

Слава богу.

При други обстоятелства Джон би отишъл, за да се види с момчетата в дома на Блей, но сега не можеше да се изправи лице в лице с тях. Със сигурност щяха да гледат на него по различен начин. Случилото се щеше да се върти в главите им непрестанно точно както беше с него в началото.

След нападението той непрестанно се терзаеше от онова, което му бяха сторили. После то се въртеше в съзнанието му през по‑голямата част от деня и през цялата нощ. След това от време на време през деня, после през ден и накрая минаваше цяла седмица, без да се сети. Нощите бяха по‑трудни и отне повече време, но в крайна сметка и кошмарите изчезнаха.

Точно сега нямаше абсолютно никакво желание да гледа приятелите си в очите и да знае какво си мислят. Какво си представят. Какви въпроси си задават.

Не, все още не беше в състояние да се срещне с тях.

А и не можеше да се отърве от усещането, че станалото с Леш е по негова вина. Ако не носеше това бреме на гърба си, онзи не би се раздрънкал пред приятелите му, нямаше да има бой и Куин нямаше да се прави на Рамбо с първия си братовчед.

За пореден път онази гадост на стълбището влачеше след себе си проблеми. Като че отгласите от станалото никога нямаше да секнат.