Свещена любов

Докато минаваше покрай библиотеката, на Джон му хрумна да влезе вътре. Заоглежда лавиците и попадна на раздела с правна литература… която заемаше рафтове с дължина около шест метра. Боже, трябва да имаше поне седемдесет тома по право на Древния език. Явно вампирите водеха точно толкова съдебни спорове, колкото и хората.

Прегледа някои от книгите и придоби представа какво можеше да се случи според Наказателния кодекс. Ако Леш умреше, Куин щеше да бъде изправен пред Рот по обвинение в убийство и нещата никак не изглеждаха добре, тъй като Куин не беше нападнат и не можеше да пледира самозащита. Най‑добрият му шанс беше да се позове на текстовете за убийство заради поругана чест, но дори и тогава щеше да лежи в затвора като добавка към голямата глоба, която трябваше да се изплати на родителите на Леш. От друга страна, ако Леш оживееше, щяха да го тълкуват като нападение със смъртоносно оръжие, което отново щеше да означава години зад решетките и глоба.

И в двата случая изникваше един проблем. Доколкото Джон беше наясно, расата им нямаше затвори, тъй като наказателната система на вампирите беше сериозно западнала през четиристотинте години преди провъзгласяването на Рот за крал. А това означаваше, че Куин щеше да бъде държан под домашен арест, докато не бъде построен затвор. Трудно можеше да си представи, че родителите на Блей биха се радвали да държат под покрива си престъпник. Къде тогава щеше да отиде?

Джон изруга и пъхна подвързаните с кожа томове обратно на мястото им. Обърна се и зърна видение на лунната светлина, което го накара да забрави за прочетеното.

От другата страна на френските прозорци на библиотеката Кормия излизаше от басейна, а от голото й тяло се стичаше вода, подобно на кристали. Кожата й беше гладка, сякаш лакирана, а дългите й изящни ръце и крака бяха грациозни като летен бриз.

Как Фюри успяваше да стои настрани от нея?

Тя облече робата си и се обърна към къщата, но замръзна на място, когато го видя. Джон се смути и вдигна ръка, за да й помаха неловко. Кормия се поколеба, чудейки се дали не е заловена да върши нещо нередно, после отвърна на поздрава.

Той отвори вратата и без да се замисли, изписа с пръсти:

– Съжалявам, че закъснях.

Просто гениално. Тя не знаеше езика на глухонемите.

– Съжалявате, че ме видяхте, или че закъсняхте? Предполагам, че казахте едно от тези две неща. – Той почука часовника си и тя леко се изчерви. – Ясно, става дума за закъснението.

Той кимна, а тя се приближи съвършено безшумно. Стъпките й оставиха мокри отпечатъци по плочките.

– Чаках ви. О, Скрайб Върджин, ранен сте!

Той вдигна ръка към подутата си устна и си пожела зрението й да не беше така добро в тъмното. Започна да изписва нещо с пръсти, за да отклони вниманието й, ядосан от бариерата в общуването им, и изведнъж го осени вдъхновение.

Извади телефона си и написа съобщение: Все още бих искал да гледаме филм, а ти?

– За мен ще бъде удоволствие – отвърна тя с поклон. – Но бих желала първо да се изкъпя и преоблека.

Двамата минаха през библиотеката и се качиха по главното стълбище. Джон беше впечатлен. Тя не бе скована от притеснение, че я беше видял, и в това имаше нещо привлекателно. Много привлекателно.

Стигнаха горе, той се спря, когато тя влезе в стаята си, и предположи, че ще трябва дълго да почака, но тя се върна съвсем скоро. Косата й беше разпусната.

О, мили боже, каква гледка. Златистите й къдрици, потъмнели от влагата, стигаха до кръста й.

– Косата ми е мокра. – Тя се изчерви и стисна един кичур в шепата си. – Ще я прибера, когато изсъхне.

Не и ако питаш мен , помисли си той, загледан в нея.

– Ваша светлост?

Джон се съсредоточи и я поведе по коридора със статуите към двойните летящи врати, служещи за вход към помещенията за персонала. Задържа ги отворени за Кормия и после завиха наляво към облицована с кожа врата. Отвори я широко и пред тях се разкриха покрити с килим стълби, осветени от вградените светлини.

Кормия повдигна бялата си роба, докато се качваше, а той я последва, опитвайки се да не гледа навитите крайчета на косата й, полюшващи се около кръста.

Кинозалата на третия етаж носеше духа на «Метро Голдуин Майер» от четирийсетте години. Стените бяха в черно и сребристо, украсени с релефи във формата на лотос в стил «Ар деко» и богато орнаментирани аплици в златно и сребърно. Разположените амфитеатрално места за сядане бяха по‑скоро като в мерцедес, отколкото като в баскетболна зала. Двайсет и едно кожени кресла бяха разделени в три зони, пътеките между тях бяха маркирани от още малки лампички. Всяка от дебело тапицираните седалки имаше размерите на двойно легло и всичките заедно разполагаха с повече прикрепени към тях поставки за чаши, отколкото имаше в Боинг 747. Задната стена на кинозалата беше покрита с лавици с хиляди дивидита. Имаше и какво да се похапне. Редом до машината за пуканки, която не беше включена, защото не бяха казали на Фриц, че ще идват, имаше автомат за кока‑кола и истинска сергия за бонбони.