Свещена любов

Изпитваше почти неустоимо желание да каже на слугата да си прибере проклетото нещо и да го прати по въздушна поща право в задника на баща му.

Но Куин взе плика и го отвори. Прегледа документите и спокойно ги прибра обратно вътре. Подпъхна ги в колана на кръста си и каза:

– Ще отида да изчакам колата, която ще ме откара.

Догенът се изправи.

– В края на алеята, ако нямате нищо против.

– Да. Разбира се. Чудесно. Където и да е. Трябва ти кръв от мен, нали?

– Ако бихте били така любезен… – Догенът протегна месингова чаша, инкрустирана с черно стъкло.

Куин използва швейцарското си ножче, тъй като ловният нож му беше отнет. Прокара острието по дланта си и изцеди няколко червени капки в чашата.

Щеше да бъде изгорена след напускането му като част от ритуала за пречистване.

Не просто се отричаха от дефектния. Избавяха се от дявола.

Куин напусна стаята си, без да погледне назад и пое по коридора. Не се сбогува със сестра си, макар да я чу, че се упражнява на флейта, не прекъсна рецитираните от брат му стихове на латински, не се отби в дневната на майка си, където тя говореше по телефона. И продължи да върви уверено, отминавайки кабинета на баща си.

Всички подкрепяха прогонването му. Доказателството беше в плика.

Когато слезе на първия етаж, не затръшна входната врата. Нямаше нужда от демонстрации. Те всички знаеха, че си тръгва, и по тази причина всички бяха така заети, вместо да пият чай в дневната.

Можеше да се обзаложи, че се бяха събрали веднага щом догенът ги бе известил, че вече е вън от къщата. Сигурно пиеха «Ърл Грей» и похапваха сладки. Обзалагаше се, че са си отдъхнали с облекчение, а после щяха да започнат да се оплакват колко трудно ще им бъде да държат главите си изправени след онова, което беше сторил на Леш.

Куин тръгна по дългата алея. Когато стигна до металната порта, тя беше отворена. След като излезе, тя се затвори шумно зад него, като че го беше изритала в задника.

Лятната нощ беше гореща и влажна, а на север проблясваха светкавици.

Бурите винаги идваха от север , помисли си той. Това важеше и за лятото, и за зимата. През студените месеци имаше толкова много сняг, че…

Леле. Толкова му се бе разхлопала дъската, че си дрънкаше сам за времето.

Пусна сака на бордюра до краката си.

Може би трябваше да напише съобщение на Блей да дойде да го вземе. Да се дематериализира с тежкия си сак, щеше да е сложна работа, а така и не беше получил кола. Но не бързаше за никъде.

Точно посегна за телефона си, и той издаде звук. Имаше съобщение от Блей. Ела да живееш у нас. Ще дойда да те взема.

Започна да пише отговор, но се сети за плика и спря. Прибра телефона в сака, метна багажа си на рамо и пое по пътя. Вървеше на изток, защото натам водеше шосето. Изборът му да свърне наляво го беше повел натам.

Сега вече наистина беше сирак. Подозренията му се бяха превърнали в реалност. Винаги беше смятал, че е осиновен или нещо такова, защото никога не се беше вписвал в семейството си, и то не заради различния цвят на очите. Беше замесен от друго тесто. И така си беше открай време.

Част от него искаше да се разгневи, задето го бяха изхвърлили от къщата, но какво друго беше очаквал? Тъй или иначе, не го брояха за един от тях, а това, че беше посегнал на братовчед си с ловен нож, макар и основателно, беше абсолютно непростимо.

Освен това щеше да струва скъпо на родителите му.

В случай на нападение – или убийство, ако Леш умреше – ако пострадалият беше член на глимерата , той или семейството му получаваха сума, съотносима с положението на жертвата. Млад мъж, преминал преобразяването си, при това първороден син в едно от семействата на Основателите? Само смъртта на член на Братството или бременна високопоставена жена биха стрували повече. И сумата се дължеше от родителите му, а не от Куин, тъй като не беше минала една година от преобразяването му.

За щастие, тъй като формално се водеше непълнолетен, нямаше да бъде осъден на смърт. Но въпреки това със сигурност щеше да има присъда и с живота му беше окончателно свършено.

На ти сега житейски обрат. Беше изхвърлен от глимерата , от семейството си, от тренировъчната програма. Освен нескопосана смяна на пола, не знаеше какво друго още можеше да направи, за да погуби напълно идентичността си.

Ситуацията беше такава, че до сутринта трябваше да реши къде да отиде, за да изчака участта си. Първият очевиден избор би бил Блей, но приютяването на изхвърлен от глимерата би съсипало социалния статус на семейството му, така че той отпадаше. Джон също не можеше да го прибере. Той живееше с Братството, а това означаваше, че местопребиваването му бе строго секретно и не можеше да има посетители, а още по‑малко гост с преспиване.

Който беше заклал съученик. И очакваше оранжевия си костюм.

Боже… Джон. Онези глупости, казани от Леш. Надяваше се да не са истина, но се опасяваше, че бяха.