Свещена любов

Би било хубаво да има малко секс след всичко това или поне да достави малко удоволствие на тялото си с ръка.

Докато се потъркваше с длан, не можеше да пренебрегне факта, че лявата му ръка изглеждаше, все едно беше минала през месомелачка заради безбройните убождания от игли.

Страничните ефекти бяха същинска гадост.

Пристъпи под водната струя, като отгатваше, че е достатъчно гореща заради подобния на мляко въздух около него, и това беше истинско облекчение за телесната му температура. Кожата му не му казваше нищо, нито колко силно струята блъскаше по раменете му, нито че сапунът, прокарван по нея, бе гладък и хлъзгав, нито пък че дланта му беше голяма и топла, докато отмиваше пяната към канала на пода.

Поигра си със сапуна по‑дълго, отколкото беше необходимо. Не можеше да понесе да легне в леглото и с грам мръсотия върху себе си, но по‑важното бе, че имаше нужда от оправдание да остане под душа. Това беше един от малкото моменти, когато му беше достатъчно топло, и шокът от излизането винаги беше жесток.

Десет минути по‑късно той лежеше гол между чаршафите в огромното си легло, а дебелото му одеяло от норки стигаше чак до брадичката му, като че беше дете.

След като студът след свалянето на хавлията започна да намалява, той угаси лампите със силата на волята си.

Клубът от другата страна на облицованите със стоманени панели стени вероятно вече беше празен. Момичетата му си отиваха по домовете за деня, тъй като повечето от тях имаха деца. Барманите и букмейкърите щяха да хапнат по нещо и да отидат някъде, където да разпуснат. Административният му екип от откачалки сигурно гледаше «Стар Трек». А двайсетте чистачи вероятно вече бяха свършили с изтъркването на пода, масите, сепаретата и баните, после бяха хвърлили униформите си, за да поемат към следващото си работно място.

Харесваше му идеята, че бе тук съвсем сам. Не се случваше често.

Телефонът му зазвъня и той изруга, задето му беше напомнено, че макар и сам, винаги се намираше кой да му хленчи за нещо.

Измъкна ръка изпод завивката, за да отговори.

– Хекс, ако смяташ да продължаваш със спора, да го отложим за утре.

– Не е Хекс, симпате . – Гласът на Зейдист беше напрегнат като юмрук. – Обаждам се заради сестра ти.

Рив седна, без да го е грижа, че завивките се свлякоха от тялото му.

– Какво?

След като завърши разговора със Зейдист, той се отпусна назад и си помисли, че вероятно усещането е подобно, когато си мислиш, че получаваш инфаркт, а се окаже, че всъщност са киселини – облекчен, но с неприятно чувство в стомаха.

Бела беше добре. Засега. Братът се беше обадил, защото изпълняваше сделката, сключена от тях. Рив беше обещал да не се меси, но искаше да е в течение за състоянието й.

Всичко, свързаност с бременност, беше ужасно.

Отново придърпа завивките до брадичката си. Трябваше да се обади на майка си, за да й предаде най‑новата информация, но щеше да го стори по‑късно. Тя вероятно вече се приготвяше за лягане и нямаше причина да я кара да се тревожи през целия ден.

Боже, Бела… неговата скъпа Бела вече не беше малката му сестричка, а шелан на един от братята.

Двамата винаги бяха имали близки, но сложни отношения. Отчасти заради характерите им, но също и защото тя нямаше представа какъв е той. Нито предполагаше за миналото на майка им или какво беше убило баща й.

Или по‑важното кой.

Рив беше убил, за да защити сестра си, и не би се поколебал да го стори отново. Откакто се помнеше, Бела беше единственото невинно създание в целия му живот, самата чистота. Би искал да си остане така завинаги. Но животът имаше други планове.

За да избегне мислите за отвличането й от лесърите, за което още винеше себе си, той извика в съзнанието си най‑живите спомени, които имаше от нея. Беше минала около година, откакто той беше поел грижата за делата у дома и бяха положили баща й в земята. Тя беше на седем.

Рив беше влязъл в кухнята и я бе заварил да яде «Фростид флейкс» на кухненската маса. Краката й висяха от високия стол, на който седеше. Носеше розови пантофи – онези, които не харесваше, но обуваше, когато любимите й тъмносини бяха за пране – и памучна нощница с плетеници от жълти рози, разделени със сини и розови райета. Беше като картинка, седнала там с дългата си разпусната кестенява коса, с малките розови пантофки и с тези смръщени вежди, съсредоточена да улови последните зрънца в купата.

– Защо ме гледаш, петел такъв? – изчурулика тя, а краката й се разлюляха напред‑назад под стола.

Той се усмихна. Въпреки че носеше косата си щръкнала нагоре, тя беше единствената, осмелила се да му даде такъв дързък прякор.

И естествено, той я обичаше още повече заради това.

– Няма причина.

Което беше лъжа. Докато тя ровеше с лъжицата в млякото, той си каза, че този спокоен и тих момент си струваше всичката кръв, с която беше изцапал ръцете си. Всяка капка.

С въздишка тя погледна към кутията със зърнената закуска, която стоеше на кухненския плот. Краката й бяха спрели да се поклащат и лекото пошляпване на пантофите й в напречната пръчка на стола беше замлъкнало.