Свещена любов

– Ще нахраниш сина ми – заяви Омега на убиеца.

Леш не дочака съгласие. Протегна се, сграбчи малкия мръсник за тила и го придърпа към потръпващата си челюст. Захапа здраво и всмука дълбоко. Кръвта беше сладка като меласа и също така гъста. Вкусът не напомняше на онова, с което беше свикнал, но напълни стомаха му и му даде сила, а именно такава беше целта.

Той се хранеше, а Омега започна да се смее, отначало тихо, после гръмко, докато къщата не се затресе от мощта на налудничавото му убийствено ликуване.

Фюри закрепи цигарата на ръба на пепелника и погледна към сътвореното от перото му. Изображението беше потресаващо, и го не само заради темата.

Беше от най‑добрите му работи, появявали се някога на хартия.

Жената върху кремавото платно се беше излегнала върху сатенени чаршафи, а главата и раменетей бяха облегнати на възглавниците.

Едната й ръка беше над главата, със заровени в дългата коса пръсти. Другата лежеше отстрани до нея, а дланта й беше положена между бедрата. Гърдите й бяха напрегнати, малките им зърна стърчаха, а устните й бяха полуотворени приканващо. Същото важеше и за кракатай. Единият беше сгънат в коляното, стъпалото му беше извито, а пръстите бяха сгърчени, като че в очакване на нещо прекрасно.

Взираше се право напред, гледаше към него.

Нарисуваното не беше просто небрежна скица. Рисунката беше напълно завършена до последния щрих, светлосенките изразяваха съвършено съблазънта, излъчвана от жената. Резултатът беше триизмерно въплъщение на секса, мигове преди оргазма, всичко, желано от един мъж у чувствената му партньорка.

Завърши още един щрих и си каза, че това не е Кормия.

Не, не беше Кормия… Не беше никоя конкретна жена, просто сборен образ на всички сексуални атрибути, от които се беше отказал заради въздържанието си. Това беше идеалът за женственост, който би желал да има при първия си път. Измислена любовница, едновременно даваща и предлагаща, понякога нежна и податлива, а друг път ненаситна и палава.

Не беше реална.

И не беше Кормия.

Той изпусна дим и изруга, намествайки в пижамата възбудения си член, после угаси цигарата.

Това бяха такива пълни глупости. Пълни. Глупости. Нямаше съмнение, че е Кормия.

Хвърли поглед към медальона на Примейла, лежащ на бюрото му, припомни си разговора с Директрис и отново изруга. Страхотно. Сега, когато Кормия вече не беше негова Първа избраница, беше решил, че я желае. Биваше си го неговия късмет.

Боже.

Той се обърна към нощното си шкафче, сви си нова дебела цигара и я запали. С цигарата между устните си той се захвана да рисува бръшляна, като започна от прекрасните пръсти на краката. Докато добавяше листо след листо и покриваше рисунката, имаше чувството, че ръцете му се плъзгат по гладките й крака, по корема и гърдите й.

Беше толкова увлечен от въображаемите ласки, които й даряваше, че усещането, че се задушава, което обикновено го обземаше, докато покриваше рисунките си, не се появи, преди да е стигнал до лицето.

Поспря за кратко. Това наистина беше Кормия, а не само нейно подобие, какъвто беше случаят с портрета на Бела. Чертите бяха изцяло тези на Кормия, от формата на очите й до плътната долна устна и разкошната й коса.

И тя го наблюдаваше. Желаеше го.

О, боже…

Той бързо изрисува бръшлянови листа върху лицето й и после се загледа в начина, по който беше съсипал лика й. Растението я скриваше изцяло и дори излизаше от контурите на тялото. Беше я погребал, без да я полага в земята.

През съзнанието му премина образът на градината около къщата на родителите му във вида, в който я беше заварил, когато отиде да ги погребе.

Боже, още си спомняше съвсем ясно онази нощ. Особено миризмата на тлеещия огън.

Гробът, който бе изкопал, беше отстрани – дупка в земята като отворена рана сред бръшляна, покрил градината. Беше погребал вътре и двамата си родители, въпреки че налице беше само едно тяло. Наложи се да изгори останките на майка си. Когато я откри, се беше разложила до такава степен в леглото си, че не бе успял да я изнесе от сутерена. Запали онова, което беше останало от нея там долу, където беше лежала, и започна да реди свещени слова, докато димът не го задави и не му се наложи да излезе.

Докато пожарът се вихреше в каменнатай стая, той вдигна баща си и го отнесе отвън при гроба. Когато пламъците погълнаха всичко, което бяха успели да достигнат, Фюри помете пепелта и я положи в голяма бронзова урна.

Количеството й беше значително, защото той беше изгорил матрака и завивките заедно с нея.

Урната беше положена редом с баща му и после той ги покри с пръст.

След това изгори цялата къща. Изравни я със земята. Цялото място беше прокълнато и той беше убеден, че дори ужасяващо високата температура на пламъците не беше достатъчна, за да пречисти инфекцията от лош късмет.

След като си тръгна, последната му мисъл беше, че няма да мине много време, преди бръшлянът да покрие останките от дома му.